— Благодаря ви, госпожо Шнайдер — отвърна тихо Кастило. Протегна ръка. — Така и не са ни запознали досега, а аз искрено съжалявам, че се срещаме при такива обстоятелства.
Майката на Бети пое ръката му, усмихна се мило и тръгна към вратата.
Баща й поклати глава, тръгна, без да каже и дума, към вратата, задържа я, за да мине съпругата му, след това излезе и той.
Кастило прекрачи към леглото и стисна ръката на Бети.
Бети заговори с огромна трудност.
— Семейство Мастърсън? Добре?
— Снайперисти от „Делта“ са с тях двайсет и четири часа, а половината от щатската полиция на Мисисипи дебне наоколо.
— „Делта“?
— Момчета от Специалните части.
Тя остана изненадана и изви вежди в очакване на обяснение.
— Дълго е за разказване, сладурче. Не е важно. Хубавото е, че семейство Мастърсън са на сигурно място. Ключът към цялата работа бил брат й. След като кацнахме в Мисисипи, тя ми каза, че лошите искали брат й. Няма представа къде е той. Затова заминавам за Париж, за да го открия. Той със сигурност знае кои са тези мръсници.
— Ще успееш ли?
— Да го намеря ли? Много ще се постарая.
— Само за да отидеш в Париж.
„Мили боже, дори с нея трябва да внимавам заради президентските тайни!“
— Сладурче, това, което ще ти кажа, е строго секретно, което означава, че не можеш да кажеш дори на семейството си.
„Особено на проклетия си брат.“
Тя кимна, ококорена в очакване.
— Президентът е създал звено за тайни операции, което да открие виновниците. Даде го на мен, а също и властта да правя каквото преценя за необходимо.
Извитите й вежди показаха, че е силно впечатлена.
— Ще гледам да те държат в течение какво става. Но не бива да споделяш с абсолютно никого.
— Ще ми казват ли какво става?
— Специален агент Шнайдер, вече си назначена в Звеното за организационен анализ, както е официалното прикритие на групата — обясни Кастило. — Аз съм шефът. Разбира се, че ще ти казват.
— Иска ми се да дойда с теб.
„Господи, тя не си представя как ще се държим за ръце, докато се качваме с асансьора към върха на Айфеловата кула. Нито пък как ще седим в някое кафене на брега на Сена. Иска й се да се заеме с полицейска работа.“
— И на мен.
— Внимавай, Чарли.
— Виенски шницел, сладурче. Трябва да вървя.
Той се наведе, целуна я нежно по устните и задържа погледа й.
След това тя сви рамене, стисна ръката му и му кимна с глава да тръгва.
Когато двамата с Фернандо се качваха в асансьора, той чу жената от латиноамерикански произход да съобщава:
— Дон Жуан слиза.
(ПЕТ)
Хотел „Крийон“
„Плас дьо ла Конкорд“ 10
Париж, Франция
05:25, 27 юли 2005
Париж тъкмо се събуждаше, когато кацнаха. По пътя от „Льо Бурже“ трафикът бе слаб, а на „Плас дьо ла Конкорд“ нямаше почти никакви коли и пешеходци.
— Най-добре да полегнем за малко — реши Кастило, докато се регистрираха. — Да поръчаме да ни събудят в десет и половина например.
— Става — съгласи се Торине.
Кастило знаеше, че часовата разлика ще им подейства зле. Биологичният им часовник твърдеше, че е полунощ, а не пет и половина сутринта.
Не се чувстваха изморени, дори не им се спеше много, въпреки че не бяха спали почти двайсет и четири часа и бяха изминали огромно разстояние от плантацията на Мастърсън в Мисисипи. Първо, това бе преди осемнайсет часа. Парижкото време бе с шест часа по-напред, отколкото в Мисисипи.
Второ, бяха се сменяли на пилотската седалка, от Филаделфия до Гандер, Нюфаундлендските острови, а след това до Шанън, Ирландия, и най-сетне до „Льо Бурже“. „Свободният“ пилот — всеки от тях бе изпълнявал тази роля — нямаше какво друго да прави, освен да дремне, а седалките на „Лиъра“ се отпускаха назад и не бе трудно човек да поспи. Все едно бяха станали рано и бяха поспали малко преди полунощ.
Изкушаваше се да вземе набързо един душ, да хапне нещо, след това да събуди представителя на ЦРУ и да се опитат да открият Жан-Пол Лоримър. Най-разумно бе да вземе набързо душ, да си легне и да поспи колкото е възможно повече. Ако успееше да излъже биологичния си часовник, щеше да се събуди свеж, отпочинал и готов да се захване за работа.
Кастило даде бакшиш на носача и огледа апартамента. През тежките завеси на спалнята се процеждаше лъч светлина. Той се приближи, разтвори ги и надникна навън. Виждаше „Плас дьо ла Конкорд“ и моста на Сена.
Дръпна отново завесите, извади чисто бельо от сака и започна да се съблича. Беше останал само по боксерки, когато телефонът звънна.
— Ало?
— След пет минути, пред хотела — нареди Хауърд Кенеди. — В черен мерцедес съм.