— Не очаквах да паднеш до по-нисък клас — отвърна Кастило, въпреки че по средата на изречението усети, че Кенеди е затворил.
Десет минути по-късно — след като реши, че да вземе душ и да се обръсне е по-важно, отколкото да подскача на заповедите на Кенеди — Кастило мина през празното фоайе и излезе на „Плас дьо ла Конкорд“.
Наоколо не се мяркаше мерцедес.
„Нищо. Кенеди може и да е вкиснат, но държи да се видим. Няма да отпраши нанякъде просто така.“
Кастило зави надясно и тръгна към американското посолство. Тъкмо бе стигнал до оградата и видя американското знаме в двора, когато чу писък на спирачки.
Обърна се и видя черен „Мерцедес S600“ седан пред „Крийон“. Кастило закрачи — умишлено бавно — назад.
Прозорецът над седалката до шофьора бе спуснат, но вратата остана затворена. Кастило се наведе, пъхна ръце и надникна вътре.
— Здрасти, красавецо — поздрави той седналия зад волана Кенеди. — Забавления ли търсиш?
— Майната ти, Чарли, качвай се в шибаната кола!
Кастило отвори вратата и се качи. Кенеди потегли с много газ и зави по Шанз-Елизе.
— Къде отиваме, Хауърд?
— Освен ако не знаеш някое място, където никой няма да подслушва, ще се повозим.
— Да не би да мислиш, че стаята ми в „Крийон“ се подслушва?
— Не съм сигурен, че не се подслушва.
— Защо си толкова притеснен?
— Ти какво знаеш за Лоримър?
— Малко повече, отколкото когато те попитах — отвърна Чарли. — Разни хора го търсят. Убили са Мастърсън, за да покажат, че ще му видят и на него сметката, когато го открият.
— А знаеш ли кои са тези „разни хора“?
— Не. Затова съм тръгнал да търся Лоримър.
— Ще те учуди ли фактът, че и руснаците го търсят?
— Нищо не е в състояние да ме изненада.
— И едни германци.
— Същият отговор.
— И едни французи. И разни от режима на Саддам Хюсеин. А също и едни от Хюстън, Тексас.
— Давай по същество, Хауърд, моля те. Нещо не ме бива в гатанките.
— Приятелят ти Лоримър е бил посредник — може би главният посредник — в благородната програма, наречена „Петрол срещу храни“. Което означава, че е знаел на кого се плаща. Това е достатъчно основание всички онези хора, които ти споменах, да искат да му видят сметката.
— Чакай да помисля.
На улицата изскочи регулировчик, наду свирката и вдигна ръка, за да спре прииждащия поток автомобили. Кенеди успя да спре върху пешеходната пътека. Докато Кастило наблюдаваше ранобудните парижани, тръгнали към кафенета, а после на работа, обмисляше дали Кенеди не се опитва да го излъже.
— Чарли, освен че е знаел прекалено много, има и други хора, които не са си получили парите от сделките. Говори се — зависи кой го казва — че сумата е между дванайсет и шестнайсет милиона долара.
— Боже!
— Да, Боже. И още един дребен факт. Тази работа доста се доближава до Алекс.
— Защо пък до Алекс?
— А според теб тези пари как циркулират? Може би по банков път? Или някой ги праща през UPS?
— Как?
— Сто хиляди американски долара, току-що излезли от печатницата, представляват толкова голям пакет. — Кенеди пусна волана, за да покаже колко. Все едно показваше кутия за обувки.
Регулировчикът отново наду свирката и пусна колоната.
— А Алекс ги разнася, така ли? — попита Кастило. — И никой не задава въпроси.
— Нали не очакваш да ти отговоря на този въпрос?
— Защо тогава ми каза всички тези неща?
— Алекс мисли, че си много по-умен, отколкото съм те преценил аз — отвърна Кенеди. — Той е решил, че ще успееш да откриеш негодника преди останалите и ще споделиш с него къде е.
— Извини ме пред Алекс и му кажи, че тази няма да я бъде. Искам мръсника жив, а не с бенка в средата на челото.
— Защо? За да ти каже кой го е погнал ли?
— Именно.
— Ти на наивен девственик ли ми се правиш? Въпросните хора са недосегаеми. Повярвай ми.
— Отговорът е не, Хауърд. Предай го на Алекс.
— Казах му аз, че ще стане така — изсъска Кенеди.
Бяха почти до Триумфалната арка. Кенеди зави по „Рю Пиер Шарон“ и спря.
— Слизай, Чарли. Разговорът приключи.
Без да каже и дума, Кастило слезе от автомобила. Кенеди потегли бързо.
Кастило се върна по Шанз-Елизе чак до „Крийон“.
XV.
(ЕДНО)
Апартамент 301
Хотел „Крийон“
„Плас дьо ла Конкорд“ 10
Париж, Франция
07:30, 27 юли 2005
На вратата се почука и Кастило, тъкмо отхапал от препечената филия, стана от масата и отиде да отвори.
Невзрачен мъж в смачкан костюм, към края на петдесетте — може би малко по-стар — бе застанал в коридора.
— Господин Кастило?