— Аз съм. Вие сигурно сте господин Дешамп?
Мъжът кимна.
— Влезте. Ще закусите ли с нас?
— Не, благодаря.
— Искате ли кафе?
Дешамп поклати глава и погледна Фернандо и Торине.
— Не ми казаха, че ще има и други — заяви той.
— Това е полковник Торине и господин Лопес — представи ги Кастило. — А това е господин Едгар Дешамп, представител на ЦРУ.
— Не само че не ми казаха за други, господин Кастило, но както може би знаете, а може и да не знаете, личността на представителя на ЦРУ е секретна информация.
— Не се безпокойте, господин Дешамп. И полковникът, и господин Лопес имат необходимия достъп до секретна информация.
— Аз откъде мога да съм сигурен?
— Някой от кабинета на директора на Националното разузнаване би трябвало да ви е уведомил какво правим тук.
— Някой ме уведоми. Споменаха само вашето име.
— Струва ми се, че има някакъв пропуск — отвърна Кастило. — Преди да продължим, защо не отскочим до посолството и да се обадим по обезопасена линия на директора на Националното разузнаване, за да изясним въпроса.
— В момента във Вашингтон е един и половина след полунощ — предупреди Дешамп.
— Знам. Само че не разполагам с време за губене в игри на секретност, господин Дешамп.
— Може би по-късно — реши човекът. — Казаха ми, че се интересувате от някой си Жан-Пол Лоримър. Какво искате да научите за него?
— Всичко, което и вие знаете.
— На мен ми съобщиха: „Кажи му всичко, което сметнеш за необходимо“ — обясни Дешамп.
— Значи има някакво разминаване между посланик Монтвейл и служителя, с когото сте говорили — реши Кастило. — Той трябваше да ви каже да ми предадете всичко, което поискам да знам, а аз искам да знам всичко.
— Монтвейл се свърза с мен — призна Дешамп.
— И ви е казал: „Каквото сметнеш за необходимо“, така ли?
— Така каза.
— В такъв случай, господин Дешамп, щом отидем на обезопасен телефон, ще разговаряме с президента и вие ще му предадете дословно какво е казал посланик Монтвейл.
Дешамп не отговори.
— За бога, господин Дешамп — намеси се полковник Торине. — Бях заедно с господин Кастило — на „Еър Форс Едно“, когато президентът нареди на посланик Монтвейл да осигури на господин Кастило всичко, което му е необходимо.
— Защо да ви вярвам? — попита Дешамп.
— Няма причина — отвърна Торине. — Освен че това е истината.
Дешамп се замисли за момент, след това възкликна:
— Майната му.
— Какво? — изуми се Кастило.
— Казах: „Майната му“. Не ми казвайте, че никога досега не сте чували този израз. Монтвейл каза, че в действителност сте офицер от армията. Майор.
— Виноват.
— Дали са ви повече власт, отколкото трябва, и не знаете как да я използвате, затова нямало да я задържите дълго.
— Това копеле смрадливо! — избухна Торине.
— Такъв е — съгласи се Дешамп.
— Ще трябва да говориш с президента, Чарли — реши Торине.
— Преди това нека да ви кажа някои неща — предложи Дешамп. — Пък да видим какво ще стане.
— Слушам ви — кимна Чарли.
— В този бизнес съм от доста отдавна — обясни Дешамп. — Толкова отдавна, че мога да се пенсионирам утре, ако реша. Виждал съм как се провалят работи — а понякога умират и хора, — защото някой надут перко с политическа власт, който си гони личните политически облаги, си е наврял носа там, където не трябва, и е прецакал всичко. Работя над този боклук Лоримър от години. И не беше никак лесно.
— Как така? — учуди се Кастило.
— Вие имате ли представа с какво се занимава той?
— Да — отвърна Чарли. — Той е посредник, може би най-важният посредник в иракската схема „Петрол срещу храни“.
Кастило забеляза изненадата по лицата на Торине и Фернандо. Не беше споделил с тях казаното от Кенеди, а само — че са се видели и че Кенеди не знае къде се намира Лоримър.
— Работата е там — продължи Чарли, — че французите искаха да облекчат санкциите на Хюсеин, но Щатите — и англичаните — казаха не. Така че с безкрайната си мъдрост Съветът за сигурност към ООН през 1996 година измисли „Петрол срещу храни“, защото по този начин иракчаните нямало да измрат от глад. Всъщност това бе начинът Саддам да възнагради преданите жабари и руснаци и разни други негодници. Бил е изнесен петрол за шейсет и пет милиарда долара, докато Щатите избомбят Багдад — слагайки край на програмата — през 2003. Доста комисионни могат да се вземат от шейсет и пет хиляди милиона долара, а Лоримър просто си е стоял кротко и е събирал имена.
— Ще ми кажете ли откъде знаете, че Лоримър е бил посредник? — попита Дешамп. Говореше почти предизвикателно.
— Не.
— Ще ви попитам отново някой друг път — обеща Дешамп. — Тогава може и да ми кажете.