— Да не би да се опитвате да ми кажете, че Лоримър е мъртъв? — попита Кастило.
— Извадил е късмет, ако са го убили бързо — с други думи, само за да му запушат устата. Ако някой иска да разбере какво е знаел… Много добре са се справили с приятелчето му, ливанец, казва се Анри Душон, във Виена. За да му дадат стимул да отговори на въпросите, са му изтръгнали два нокътя и шест зъба. След това са му прерязали гърлото.
— Кога е станало? — попита Кастило.
— Преди две седмици.
— Кога е видян Лоримър за последен път? — не спираше Кастило.
— Ако може да се съди по разходите на кредитната му карта „Американ Експрес“, пътувал е със самолет до Виена на дванайсети този месец. Същия ден си е купил — или някой друг е използвал кредитната му карта — за да купи билет от Виена до тук. Не знам дали той я е използвал; може да е било просто заблуда, за да подведе онези, които са го търсели. Но също така има и възможност да се е върнал тук. Наистина не знам. Според мен са го спипали, когато е отишъл да се види с приятелчето си Душон. След това са го отвели някъде, за да го разпитат, но може и да не е станало точно така. Ако трябва да обмислим всички възможности, може дори да са го нарязали на парчета и да са го изхвърлили в красивия син Дунав. Но може и да се е върнал, да са го пипнали тук, а след като е отговорил на въпросите им, да са го изхвърлили в Сена.
— Остава и възможността да се е покрил някъде — предположи Кастило.
— Разбира се. Според мен това е малко вероятно. Предполагам, че е мъртъв. Има гадни хора, които няма да се замислят много и ще го очистят на мига.
— Чух, че е свивал от подкупите — подхвърли Кастило.
— Възможно е, но се съмнявам. Получавал е добри пари за услугите си, но не успях да открия и следа от големите пари.
— Мислите ли, че щяхте да им хванете следите?
Дешамп кимна уверено.
— Дори прегледах апартамента му — отвърна той. — Обзавел се е с доста хубавки неща, антики, картини и какво ли още не. Не си ги е купил със заплатата от ООН, но, от друга страна, не мога да допусна, че е бил толкова тъп, че да краде.
— Добре — съгласи се Кастило. — Благодаря. Имам още един въпрос. Питам само от любопитство. Ако все пак е успял да се скрие, според вас къде се е заврял?
— На някое скришно място — отвърна Дешамп. — Ако с жив, зъбите му тракат от страх. Жан-Пол Лоримър беше мижитурка. Не му стискаше да се развихри като престъпник.
— Познавахте ли го?
— Виждали сме се. Аз съм културен аташе на посолството. Билетите за опера, разни други събития минаваха като разход. Освен това ме канеха на всички приеми. Дипломатическият корпус обожава американците, за да могат да им натякват безспир, че прецакват света. — Той замълча. — Та това е, което знам. Нещо да съм пропуснал, според вас?
— Може ли да видя материалите, които имате за Лоримър? — попита Кастило.
— За да потънат в някоя черна дупка ли?
— И фотокопия ще ми свършат работа. Така ще запазите оригиналите при вас.
— Значи не искате оригиналите?
Кастило поклати глава.
— Фотокопията стават. Колко време ще ви трябва, за да ги направите?
— Искате ги, за да ги дадете на Монтвейл — или на някого от Агенцията — за да ми пратят някое спешно съобщение, че настояват „незабавно да пратя по куриер оригиналите на изброените по-долу документи и да потвърдя унищожаването на всички съществуващи копия“ ли?
— Не представям нищо на Монтвейл — отвърна Кастило. — А в момента едва ли бих му дал нещо. Що се отнася до Агенцията, аз съм в най-черния им списък. Искам копията за себе си.
Дешамп наклони глава, очевидно замислен. След това отпи нова глътка кафе. Най-сетне се облегна назад на стола и запали пурета.
— Струва ми се странно, че искате всичко, което съм събрал за Лоримър, господин Кастило. Най-странното съвпадение е, че цял следобед вчера и вечерта, веднага след като посланик Монтвейл ми позвъни, аз ги фотокопирах. Тъкмо си мислех, че е дошло времето да се пенсионирам и да напиша книга „Петрол срещу храни — какво се опита да покрие ЦРУ“.
— Да не би да сте забравили за документа „Няма да проговоря до края на дните си“, който сте подписали навремето? Ако напишете подобна книга, много бързо ще ви тръгнат по следите.
— Някога да сте попадали на така наречения Били Уо?
Кастило кимна.
— И аз така си помислих — кимна Дешамп. — Били е написал книга, наречена „Бях хванал Осама бен Ладен на мушка, но путьовците в Ленгли не ми позволиха да му видя сметката“ — или нещо такова — а нищо не му се случи.