— Сигурно са се страхували, че Били ще напише още една: „Скапаняците от ЦРУ, които познавах“ — предположи Кастило.
Дешамп се разсмя.
— И аз се бях сетил за подобна възможност — отвърна той. — Реших, че са стигнали до същото заключение и за мен.
Той се надигна от стола и подаде ръка.
— Материалите са цяла торба — обясни той. — Ще отскоча да ги донеса.
— Благодаря — кимна Кастило. — Може ли още един въпрос? Защо размислихте? Защо се съгласихте да ми кажете всичко?
— Честно ли да ви отговоря?
— Да, ако обичате.
— Както вече ви казах, аз съм динозавър. Върша тази работа от много време. Когато бях съвсем млад, започнах в Берлин и там имаше хора, участвали във войната, в операция „Джедбърг“, нали се сещате. Познавах дори Бил Колби. Та един от тях ми каза, че ако не успееш да погледнеш човек в очите и да го прецениш, трябва да си намериш друга работа. Оказа се прав. Вие — и тримата — ми вдъхвате доверие.
Дешамп кимна на Фернандо и Торине и излезе.
Когато вратата се затвори, Фернандо се обади:
— Значи Лоримър е мъртъв. Сега какво ще правим, гринго?
— Не сме сигурни, че е мъртъв — отвърна Кастило. — От онова, което разказа Дешамп, ако Лоримър е бил отвлечен, то сигурно се е случило на дванайсети този месец. Госпожа Мастърсън я отвлякоха чак на двайсети, а Мастърсън го застреляха на двайсет и трети. Това са няколко дни. Според мен щяха да са научили, че някой е пипнал Лоримър.
— Добре — кимна Фернандо. — Ще повторя въпроса си. Сега какво ще правим?
— Ще събудим сержант Кранц — реши Кастило. — Ще му кажем да си събере багажа.
Сержант първи клас Сиймор Кранц, оператор в „Делта“ и „Грей Фокс“, бе един от двамата оператори, които щяха да използват за сателитните радиостанции на Форт Браг. Полковник Торине бе съобщил на Кранц, че са го избрали да ги придружи в Европа вместо другия оператор, оставен в комплекса „Небраска“, защото Торине бил убеден, че когато летят над океана, всеки килограм е от значение. Кранц едва покриваше норматива на армията за тегло и ръст. Истинската причина бе, че Кранц бе придружавал Торине и Кастило, докато търсеха откраднатия „727“, и бе доказал, че не е нужно да си метър и осемдесет и да тежиш сто килограма, за да си великолепен оператор.
— Къде отиваме? — попита Торине.
— При чичо Ото — отвърна Кастило, настани се на канапето и се пресегна към телефона на масичката за кафе.
(ДВЕ)
Редакцията на „Тагес Цайтунг“
Фулда, Хесен, Германия
08:05, 27 юли 2005
Фрау Гертруд Шрьодер бе едра — но в никакъв случай дебела или дори набита — шейсетгодишна дама от Хесен, сивата й коса винаги бе вдигната на кок. Бе постъпила в „Тагес Цайтунг“ на двайсет и открай време работеше все за Ото Гьорнер.
Ото Гьорнер бе постъпил във фирмата малко след като завърши университета „Филипс“ в Марбург, отчасти защото бе най-добрият приятел на Вилхелм фон унд зу Госингер, директор и може би единствения акционер във фирмата.
Когато Гертруд постъпи на работа при Госингер, корпорацията бе средна работа, далече не толкова значителна, колкото преди Втората световна война или колкото се бе разраснала сега. Холдингите, които имаха в Унгария и онази част от Германия, която стана Източна Германия — добив на дървесина, ферми, вестници, пивоварни и друг бизнес — бяха конфискувани от комунистическите правителства на Източна Германия и Унгария.
През 1981 година Ото Гьорнер се бе издигнал в йерархията и бе станал дясната ръка или асистент на стария Госингер. Тази титла не бе от особено значение. Де факто той бе вторият човек след директора. Ала ако това се кажеше явно, щеше да се получи доста неловко. Вилхелм фон унд зу Госингер трябваше да бъде номер две в семейната фирма.
Още от едно време Гертруд си казваше, че този въпрос ще бъде лесно решен, когато Ото се омъжи за фрау Ерика фон унд зу Госингер. Само че фрау Ерика така и не се омъжи. Наричаха я „фрау“ единствено от уважение към семейството, за да не засегнат честта им. На млади години бе допуснала огромна грешка не с друг, ами с американски авиатор и тогава се появи момчето Карл Вилхелм фон унд зу Госингер. По онова време никой нямаше представа кой е бащата. Гертруд знаеше, че Стария можеше го открие, ако реши, затова си казваше, че е преценил, че без бащата ще им бъде много по-добре, тъкмо американецът няма да докопа парите на семейство Госингер.
Нещата щяха да останат така, докато Стария не уредеше брака между дъщеря си и асистента си. Всички знаеха, че той искрено обича фрау Ерика и малкия Карлхен, че Стария е убеден, че Гьорнер ще бъде добър съпруг на Ерика и добър баща на единствения му внук, когото обожаваше.