— Надявам се, че доня Алисия, Мария и прелестните ти дечица са добре, Фернандо.
— Много добре, благодаря, Хелена — отвърна Фернандо. — Ами твоите дечица как са? Къде са?
Кастило и Ото се разсмяха.
— Децата са тук, но не съм сигурна дали мястото им е сред нас.
— Хелена, не забравяй, че малките диваци са ми кръщелници — напомни й Кастило. — Доведи ги веднага!
— Ами да! — намеси се Фернандо. — Колкото повече диваци, толкова по-добре.
Фрау Гьорнер се насили да се усмихне, обърна се към прислужница с бяло боне и престилка.
— Илзе, би ли довела децата в трапезарията, ако обичаш? — нареди тя и се обърна към останалите. — Ще се видим там.
След тези думи излезе във фоайето.
— Не е нужно да полагате специални усилия, за да съсипете брака ми — оплака се Ото, въпреки че не бе никак ядосан.
— Засрамете се от себе си — намеси се фрау Гертруд, макар че и тя не бе особено раздразнена.
— Защо ми се струва, че на домакинята не й е особено приятно, когато наричам кръщелниците си диваци? — обърна се Кастило към Торине и Кранц. — Ще ви запозная…
— Значи си усетил? — попита саркастично Гьорнер.
— Ще ви запозная с нея, когато овладее баварския си нрав. — Посочи една от вратите. — Това е асансьорът. По-атлетичните могат, ако искат, да се качат по стълбите.
— Когато беше на девет или десет — започна да разказва Ото, — Карл ходеше в конюшните, събираше котките — по пет, по шест, понякога дори по повече — и ги натъпкваше в асансьора. Дядо му не позволяваше на Карлхен да използва асансьора и ненавиждаше котките. Когато викнеше асансьора и вратата се отвореше, животните се втурваха в стаята му. Тогава гласът на Стария се чуваше чак във Фулда.
— Беше ужасно непослушно дете — усмихна се с много обич фрау Гертруд. — А пък приличаше на истински ангел.
— Джейк, да не би с това изражение на лицето да се опитваш да подскажеш, че не можеш да повярваш? — обърна се Кастило към Торине, ала не дочака отговора му. — Роден съм в тази къща. Живях тук до дванайсет години. — Обърна се към Кранц и продължи: — Дълго е за разказване, Сиймор. Ще ти обясня по-късно. Да вървим в трапезарията и да пием по бира. Може дори да се каже, че съм я правил аз.
— Ако Хелена предложи шампанско, Карл — предупреди Ото, — ще пиеш.
— Слушам — ухили се Кастило. Тракна с токове и махна на всички да се качат в асансьора. Трябваше да се посбутат, но успяха да се съберат.
Трапезарията бе огромно помещение на третия етаж. Едната стена бе покрита с плътни тежки завеси. Кастило се приближи, намери някакъв ключ и го щракна. Завесите се отвориха и разкриха огромни прозорци към ширнали се поля.
— Красива гледка — отбеляза Торине.
— Ела — повика го Чарли — и професор Кастило ще ти изнесе лекция за сравнително новата военна история.
Влезе прислужница, също с боне и престилка, понесла поднос с високи чаши за шампанско. Кастило, Торине и Кранц тъкмо си бяха взели чаши, когато се появи Хелена.
— Ето я и домакинята — посрещна я Кастило. — Хелена, извини грубостта ми. Запознай се с полковник Джейкъб Торине от американските Военновъздушни сили и господин Кранц от електронния център на армията, който ще демонстрира как работи сателитният телефон, който препоръчвам на Ото да купи за чуждестранните кореспонденти на „Тагес Цайтунг“. Господа, това е нашата домакиня, госпожа Хелена Гьорнер.
Хелена се бе овладяла и се държеше наистина чаровно и приятно.
— Имате чудесен дом, фрау Гьорнер — започна Торине. — Гледката е забележителна.
— Нали?
— Тъкмо се канех да им разкажа за земята, Хелена. Може ли да продължа?
— Разбира се — усмихна се тя, за да прикрие досадата си.
— Някъде по средата на това чудесно поле с пшеница — посочи Кастило — ще видите една ивица от около седемдесет метра, където растенията са по-хилави.
— Да — отвърна Торине, когато забеляза какво му показна Кастило.
— Може и да ви е трудно да допуснете в мирно време като сега, но там са били поставени мини, половината „Скачащи Бети“. Били поставени от източногерманските власти…
— Това да не би да е била границата между Източна и Западна Германия? — прекъсна го Торине.
— Точно така. Може ли да продължа?
— Разбира се. Извинявай.
— Мините били поставени от източногерманците, за да не се втурнат западногерманците и да се възползват от благата на комунизма — продължи Кастило.
— Карлхен, внимавай — предупреди го фрау Гертруд.
— А от тази страна на все още замърсената земя минавало шосе, по което патрулирали американски военни… Хелена, шампанското е чудесно! Може ли още една чаша?