— Разбира се — отвърна домакинята и щракна нетърпеливо пръсти към една от прислужниците, която забърза към тях.
Кастило отпи нова глътка, преди да продължи.
— Та, както ви казвах, имало шосе, на което патрулирали американците, за да не позволят на западногерманците да побегнат към Източна Германия. — Един от младите герои е познат на всички ни. Младши лейтенант Алън Нейлър, тъкмо завършил „Уест Пойнт“, намерил време колкото да си намери булка и да завърши курса за офицери във Форт Нокс…
— Нейлър е бил тук? — учуди се Торине. — Невероятно.
— По-късно станал майор — кимна Кастило. — Та той взел, че дочул легендата за къщата.
— Карл! — предупреди го Гьорнер.
Кастило не му обърна никакво внимание.
— Искате ли да ви разкажа? — попита невинно той.
Торине мълчеше.
— Аз искам — отвърна Кранц.
— Ами военните знаели къщата под името „Замъка“ и се носел слух, че тук живеела принцеса със златни коси, пазена от баща й, краля, известен като Стария. Той не държал принцесата окована във вериги, но гледал да я държи по-далече от американците, които също като французите и много германци имали склонност да унищожават културното наследство на разни места по света.
— Не каза ли вече достатъчно? — попита Гьорнер.
— Привършвам, Ото — успокои го Кастило.
— Вече не е смешно, Карл — настоя Ото.
— Тогава недей да се смееш — сопна се Чарли. — Та един ден, предполагам, било неизбежно, затова неизбежното се случило. Долетял американски рицар в блестяща броня. По-точно на „Хюи“. Кацнал на калдъръма пред конюшните.
Той посочи.
— Имал няколко предимства. Бил авиатор, а по-важното е, че бил от Тексас. Както Фернандо ще ви каже, красивите млади тексасци имат излъчване, на което нито едно момиче не може да устои. Така било и тук. — Той огледал къщата и видял красивата принцеса. И тя го видяла. Погледите им се срещнали. Засвирили цигулки. Земята се разтърсила. В небето блеснали фойерверки. Хор от ангели запял Ich liebe dich и разни подобни. Около девет месеца по-късно им се родило красивото момченце, което сега се е изправило пред вас.
— О, Карлхен! — възкликна развълнувана фрау Гертруд.
— Баща ти е бил американски пилот? — попита Кранц. — Сега къде е?
— Не се е върнал от Виетнам — отвърна спокойно Кастило.
— Съжалявам.
— И аз — кимна Кастило. — Лекцията приключи. Дано да сте си записвали, защото предстои писмен изпит.
— Заповядайте, седнете — намеси се Хелена.
— Тази история истина ли е, чичо Карл? — попита младо гласче.
От изражението на Хелена Гьорнер стана ясно, че не е усетила, когато децата й са застанали на вратата.
— Не са ли това любимите ми кръщелници! — възкликна Чарли. — Да, Вили, историята е истинска.
Кастило прекрачи към вратата и прегърна едно по едно двете момченца — на десет и дванайсет.
Дванайсетгодишният попита:
— Какво е Виетнам?
— Една ужасно място, много далече от нас — обясни Чарли. — И между другото, Сиймор, колко е сега във Вашингтон?
— Към шест и половина — отвърна Кранц.
— Колко време ще ти трябва, за да оправиш апаратурата?
— Зависи къде искате да я монтирам.
— Какво ще кажеш до конюшнята? Точно на мястото, където кацнал рицарят в бляскави доспехи.
— Дайте ми десет минути. Тук ли ще остане?
— Няма да е за дълго — успокои го Чарли. — Защо не хапнем, после ще поговорим с Ото и към осем вашингтонско време ще е готова.
— Става.
(ПЕТ)
— Обядът беше великолепен, Хелена. Благодаря ти — каза Кастило.
— Радвам се, че ти хареса, Карл — отвърна тя.
Кастило даде знак на една от прислужниците да му сипе още кафе.
— Danke — благодари той и се обърна към Гьорнер. — Кажи ни, Ото, какво си чул на благотворителното събитие в Марбург за момчетата, които изнасят пари в Аржентина — помоли Кастило.
Гьорнер не отговори.
— Каза две неща, Ото, които привлякоха вниманието ми. Първо, че Фюрерът пръв се бил сетил…
Хелена го погледна студено.
— Не е нужно децата да присъстват на този разговор.
— Както прецениш, Хелена — заяви Кастило. — Когато бях още по-малък от децата, дядо ми, на същата тази маса, ми разказа за злото, причинено от германските националсоциалисти — или както всички ги знаят, нацистите. Според него бе важно те да научат истината отрано.
Лицето й се изопна и тя пребледня.
— Нали помниш, Ото? — продължи Кастило. — Стария седеше срещу теб, чичо Вили и майка бяха седнали там, а аз бях срещу Вили…
— Спомням си, Карл — прекъсна го Гьорнер.
Хелена стана и подхвърли салфетката си на масата.