— Хайде, момчета — подкани ги тя.
— Не се насилвай да ни правиш компания, Liebhen — заговори Ото, — но момчетата остават.
Погледите им се срещнаха, след това тя излезе от стаята.
Гьорнер погледна Кастило.
— Майка ти все казваше, че едно от нещата, които си наследил от Стария, е пълната му липса на такт.
Кастило кимна, след това продължи:
— Каза, че според теб това са били пари, получени от „Петрол срещу храни“.
Гьорнер кимна.
— Сега ще ти обясня, Карл — започна той. — Докато се правеше на интересен с „легендата за замъка“, се замислих. Прав си. Дядо ти не обичаше американците и ако беше жив днес, изобщо нямаше да ги понася. След това разсъдих и си казах, че ако все още беше между нас и знаеше какво става и ако някой офицер от американското разузнаване — не ти, не внукът му, който и да е американски офицер от разузнаването, на който можеше да се довери — дойдеше при него и му зададеше този въпрос, той щеше да му разкаже всичко, което знае.
— Прав си, Карл, че седя на мястото на Стария. И от този стол се опитвам да постъпвам така, както би постъпил той. Затова говорим за неща, които досега не са били споменавани, затова ще ти разкажа каквото знам и тъкмо това е причината, поради която искам и момчетата да присъстват. Стария беше прав и в това отношение. Човек никога не е прекалено млад, за да разбере, че светът, в който живее, е гаден.
— Разбирам, Ото — кимна Кастило.
— Част от нещата съм ги научил сам, друга част идват от Ерик Кочиан…
— Кой?
— Той е главният редактор на „Будапестер Нойе Цайтунг“ — обясни Гьорнер. Погледна Торине. — Това е един от нашите, по-точно един от вестниците на Чарли. Чарли ти е казал, предполагам, че е собственик на фирма „Госингер“. И самата компания, и всичко към нея.
— Не е споменавал — отвърна Торине. Погледна Кастило и добави: — Сигурно е забравил.
— Както и да е. Ерик е стар човек. На седемдесет и няколко. Наполовина унгарец и наполовина виенчанин. Бил е осемнайсетгодишен ефрейтор, когато полкът на Стария е бил в Сталинград. Двамата били тежко ранени, но пък от това излязло нещо добро. Били евакуирани с един самолет; не се оказали в Сибир за десет години след падането на Сталинград. — След войната Ерик дошъл тук — Виена била съсипана, а живите в семейството му загинали в деня, когато американците се опитали да бомбардират централната гара, не улучили целта и сравнили със земята катедралата „Свети Стефан“, така че той нямал къде да отиде. Стария го оставил да работи във фермата, след това, щом възстановил „Тагес Цайтунг“, го преместил във вестника. Когато и виенският вестник бил готов, Ерик заминал за Виена. Там бил главен редактор и се канел да се пенсионира, когато си взехме будапещенския вестник от комунистите. Ерик дойде да се види с мен, когато чул, че се каня да продавам, и поиска да го оставя да вдигне вестника на крака. — Мислех, че няма да излезе нищо, но знаех, че Стария нямаше да откаже, затова се съгласих. Той му даде ново име и запретна ръкави. Получи се. Сега е най-големият вестник на немски език в Унгария и сериозен съперник на виенския „Тагес Цайтунг“ в Словения, Чешката Република и Източна Австрия.
— Той ли е написал материала за ливанеца, как се казваше… Душон, дето го бяха намерили заклан във Виена? — попита Кастило.
— Първият материал беше написан от един от нашите хора във виенския „Тагес Цайтунг“. Когато Ерик видял статията, го обзели съмнения. Затова сам заминал за Виена, а там познава всички, особено висшите кадри в полицията, та те му казали, че това не е… — Гьорнер замълча и погледна с неудобство момчетата, ала след това се престраши и продължи: — Не ставало въпрос, че някакъв хомосексуалист от Близкия изток е убит от русия си виенски любовник, както бе намекнато от нашия журналист, а че по-скоро хората, които са искали да запушат устата на Душон, имат нещо общо с „Петрол срещу храни“. — Ерик вече се бил заровил в историята „Петрол срещу храни“ и всичко пасвало на откритото от него. Затова ми се обади — дойде тук; нямал доверие на телефоните — и ми разказа всичко. Искаше да разрови по-дълбоко. — Обясних му, че ще го убият, а той отговори: „На моята възраст това е чудесен начин, по който да си отидеш и да си в заглавията на първа страница.“ Отказах му и му обещах да натоваря някой с тази задача, а той отвърна: „В такъв случай се пенсионирам. Искам да напиша този материал.“
— Пенсионира ли се?
— Не, разбира се — отвърна Гьорнер.
— Искам да говоря с него. Още утре.
— Трябва да дойда с теб — настоя Гьорнер. — Както и повечето хора, Кочиан е на мнение, че ти пилееш парите на Стария, като се правиш на кореспондент във Вашингтон. Дори ми посочи всички прилики между материала, който си предал, и статия в списание „Американ Кънсърватив“. Забравих какво точно изтъкна, но мога само да ти кажа, че не си се постарал кой знае колко, когато си перифразирал статията.