— Много ти благодаря, Агнес.
— И аз я харесвам, Чарли.
— Това ли е всичко? — попита Милър. — Прекъсвам връзката, господин секретар.
— Прекъсвай — съгласи се Хол.
Докато наблюдаваше как Кранц затваря лаптопа, Гьорнер попита:
— На кого изпращаш цветя, Карл?
— Простреляха един от агентите ми, жена, в Буенос Айрес — обясни Кастило.
— Това са пълни дивотии, Ото — намеси се Фернандо. — Тя наистина е била простреляна, но тук изобщо не става дума за професионална платоническа връзка.
— Млъквай, копеле! — надигна глас Кастило.
— Ще узнаеш истината и истината ще те освободи — отвърна Фернандо. — Казва се Бети Шнайдер, Ото, и двамата са като болни от любов тийнейджъри.
— Wunderbar! — възкликна Ото.
XVI.
(ЕДНО)
Хотел „Данубиус“
Будапеща, Унгария
09:30, 28 юли 2005
Когато застанаха на регистратурата на хотела, дежурният мениджър ги уведоми, че търсят хер Гьорнер по телефона, и ги поведе към края на рецепцията, където бяха телефоните.
Кастило го наблюдаваше нетърпеливо.
След няколко минути Гьорнер се върна усмихнат.
— Беше Ерик Кочиан — заяви той. — Сега се качваме по стаите, мятаме по един халат и отиваме на баня.
— Нямам време за парна баня — заяви Кастило. — Дойдох да се видя с въпросния Кочиан.
— За тази цел, Карл, трябва да отидеш на баня.
— Това пък какво трябва да означава?
— Да ти призная, нямам търпение — усмихна се Гьорнер. — Как го бяха казали? „Какво става, когато неустоима сила се сблъска с неподвижен предмет?“ Сега е моментът да разберем.
— Няма ли да ми обясниш какви ги дрънкаш? Или смяташ да ми пускаш гатанки с това самодоволно изражение?
— Ерик е свикнал да ходи на парна баня по това време — обясни Гьорнер. — Предложи да поговорим в банята. Другият вариант е да обядваме заедно в „Карпатия“ в един и половина. Намира се…
— Много добре знам къде се намира — прекъсна го Кастило. — Боже мили!
Загърнати в пухкави хавлиени халати, обути в чехли, гениталиите им обхванати от малки — Кастило бе убеден, че стават прозрачни, когато се намокрят — памучни бандажи, Кастило, Гьорнер, Фернандо, Торине и Кранц влязоха в парната баня на хотела.
— Страхотно — възкликна сержант Кранц. — Все едно че сме в древния Рим.
— Това е била идеята, да прилича на древния Рим — отвърна Гьорнер. — Разправят, че термалните извори са били тук от векове.
— Къде е Кочиан? — попита Чарли.
— Малко след средата на басейна — посочи Гьорнер. — Виждаш ли го, отпуснал се е по гръб във водата.
Във водата имаше поне петнайсет човека, разговорите им бяха напълно неразбираеми заради акустиката. По средата на басейна, водата стигнала почти до шията му, се виждаше глава с ореол от бяла коса, почти скрита зад масата във водата. На масата се виждаше метална кана, пепелник, няколко вестника и списания, две книги и мобилен телефон.
Мъжът ги наблюдаваше с безизразно лице, стиснал в уста дебела пура.
— Сега какво? Скачаме и плуваме до него ли?! — попита Кастило.
— Би било по-любезно да влезеш във водата, без да я разплискваш, и да се приближиш бавно към него — предложи Ото. — Това е баня, Карл, не плувен басейн.
Гьорнер остави хавлиения халат на мраморна пейка, изхлузи чехлите и слезе бавно в басейна по стълбите.
„Не съм и предполагал, че ще се срамувам — каза си Кастило — но Ото в този бандаж е направо «потресаваща» гледка.“
Когато Ото стъпи на последното стъпало, водата му стигаше до кръста.
„Сега поне висулките му и хърбавите му крака не се виждат.“
Чарли тръсна глава, метна халата на мраморната пейка, бързо влезе във водата и запристъпва след Гьорнер.
Фернандо, Торине и Кранц също свалиха халатите, спогледаха се, поклатиха глави, след това някой от тях изрева:
— Готови! Старт! Гмурни се!
И тримата цопнаха в басейна.
Рошавите побелели вежди на Ерик Кочиан се извиха на руменото му лице при тази проява на невъзпитание.
— Добро утро, Ерик — поздрави Гьорнер, когато се приближиха.
— Gruss Gott, Otto — отвърна Кочиан с ясно изразен виенски акцент.
— Запознай се с Карл Госингер, Ерик — продължи Гьорнер. — Помниш ли го?
— Видният и незаменим кореспондент на „Тагес Цайтунг“ във Вашингтон ли? За този ли Карл Госингер става дума?
— Guten Morgen, Herr Kocian — поздрави Чарли.
— Много обичах и майка ти, и дядо ти — започна Кочиан. — Затова пък не одобрявах твърде чичо ти Вили. Ти много приличаш на Вили.