— Благодаря ви, че споделихте впечатленията си с мен — отвърна Кастило на немски, след това мина на разговорен виенски диалект. — Имате ли нещо против да прескочим празните приказки, хер Кочиан? Нямам време за игри.
— Съкрушен съм — въздъхна Кочиан. — Знам със сигурност, че имаш достатъчно време, за да играеш игри с Ото и читателите ни.
— Моля?
Възрастният мъж извади ръка от водата и без да го интересува, че капе, посочи „Американ Кънсърватив“.
— Има причина — поясни кратко Кастило.
— Много по-лесно е да откраднеш нечия статия и да я представиш за своя, нали?
— Има причина — повтори Кастило.
— Много ми се иска да разбера каква е тази причина — настоя Кочиан.
— Защото работата ми на кореспондент на „Тагес Цайтунг“ във Вашингтон е прикритие за дейността ми — отвърна директно Чарли.
— И каква е тази дейност?
— Аз съм офицер от армията.
Кочиан се замисли и дръпна от пурата.
— Искаш да кажеш, офицер от разузнаването, предполагам? — уточни той.
Кастило кимна.
Кочиан погледна Ото и Гьорнер кимна.
— Моля да ме извините, хер Госингер. Вече съм стар и умът ми не действа достатъчно бързо. Просто не разбирам защо офицер от разузнаването на Американската армия признава този факт. И то пред истински журналист.
— Защото според Ото сме на една страна.
— И коя е тази страна, господин офицер от разузнаването?
— Тръгнал съм по следите на хора, готови на убийство, за да прикрият, че са се облагодетелствали от „Петрол срещу храни“. Вие не се ли занимавате със същото?
Гьорнер кимна.
— И какво ще направите, когато разберете кои са тези хора?
Кастило не отговори веднага. Огледа се и забеляза, че публиката — Торине, Фернандо и Кранц — са силно заинтересовани.
„Кранц може и да разбира виенския разговорен диалект. Затова пък Торине и Фернандо не схващат и дума. В момента виждат, че двамата със стареца разговаряме не особено приятелски.“
— Не мога да повярвам, че американското правителство все още не знае кои са въпросните хора — продължи Кочиан. — Да не говорим какви са политическите последици.
— Не знаем кой уби шефа на мисията ни в Буенос Айрес, един много приятен сержант от морската пехота, и рани един от моите агенти.
— Добре. Да поговорим. Ако откриеш кои са хората, какво ще стане?
— Аз ще се разправям с тях.
— „Отмъщението е мое, каза Господ“, господин Госингер.
— Заповедите ми са да се справя с тях.
— И кой е издал тази заповед?
— Човек, който помни, че в Библията е казано „Око за око, зъб за зъб“.
— Значи става въпрос за човек, който притежава достатъчно власт, за да издаде подобна заповед, така ли?
Чарли кимна.
— И какво ще стане, когато държавният ви секретар или президентът научат — а те със сигурност ще научат — че някой ти е дал подобна заповед?
— Това няма да представлява проблем, хер Кочиан.
— Не се ли страхуваш, че и ти, и онзи, който е издал заповедта, ще увиснете на бесилото?
— Никак.
— Извини ме, хер Госингер, ако ти изглеждам наивен — изви вежди Кочиан. — Младите офицери от разузнаването — а ти не си достатъчно възрастен, за да си сред висшия състав — са лесно заменими.
— И какво от това? — попита Кастило.
— Много обичах и дядо ти, и майка ти. Не искам да ми тежи на съвестта, че малкият Карлхен е увиснал на бесилото или по-точно е свършил земния си път, завързан за стол с прерязано гърло, след като зъбите му са били изтръгнати с клещи.
— Нека аз да се притеснявам за тези проблеми — настоя Кастило.
— Вече ти казах, че много обичах и майка ти, и дядо ти.
— Ерик, аз съм не по-малко загрижен от теб, че Карл може да пострада или дори да бъде убит — намеси се Ото Гьорнер също на виенски диалект. — Но имам основание да вярвам, че няма да увисне на бесилото.
— И каква е тази причина?
— Ото — обади се Чарли. — Престани.
— Каква е причината, Ото? — настоя Кочиан.
— Знам от кого е заповедта.
— Ото, по дяволите! — възмути се Кастило.
— Той ли ти каза, или ти си решил, че знаеш?
— Ще го кажа по следния начин, Ерик — отвърна Гьорнер. — Знам, че не е незначителен офицер, както си мислиш, дори напротив.
— А ще ми обясниш ли как си разбрал?
— Не и без Карл да ми разреши — заинати се Ото.
— Кажи, хер Госингер, може ли хер Гьорнер да ми каже?
— Не — отвърна Кастило. След това се разсмя.
— Кое е смешното, хер Госингер? — попита любезно Кочиан.
— Ако ви кажа, хер Кочиан, ще трябва да ви убия.
Кранц се разсмя.
— Само се шегувам, хер Кочиан — успокои го Кастило. — Това е една от шегите на оперативните работници.
Кочиан задържа погледа на Кастило. След това сви рамене и заяви тъжно: