— Подкупва инспектор на ООН и той се подписва, че няма нищо подозрително, когато контейнерът, предназначен за някоя иракска болница, се окаже, че е изпратен от заводите на „Мерцедес Бенц“ в Щутгарт. Или пък когато контейнерът с надпис „Медицинска литература“ е пълен с порноиздания и касети.
— Международното летище „Саддам Хюсеин“ в Багдад поема доста товарни самолети — много от тях са руски, собственост на Александър Певснер. Те пренасят рентгенови апарати от заводите на „Мерцедес Бенц“…
— Хер Кочиан, разкажете ми за Певснер — помоли Кастило.
— Какво да ти разкажа за него?
— Доколко е замесен в „Петрол срещу храни“?
— Изкарал е много пари.
— И той ли е сред подкупените?
— Хайде да не си играем с думите — тросна се Кочиан. — Да не би някой да му е дал пачка пари и да му е казал: „Бъди така любезен да не се съобразяваш със санкциите на ООН и прекарай «Мерцедеса» в този контейнер до Багдад.“ Няма такова нещо. Той прекарвал ли е контейнери, в които се предполага, че има рентгенови апарати, без да погледне дали това е стоката в контейнера? И още как. Смъквал ли е два пъти или три пъти — дори пет пъти — по-висока цена от приетата, за да прекара рентгеновите апарати до Багдад? Без да му мигне окото. Проверявал ли е дали описаните в товарителницата десет милиона таблетки аспирин наистина съдържат аспирин, а не десет милиона американски долара? Да не е луд? Приемал ли е подкупи? Не е задължително. Плащано ли му е в брой? Естествено. Парите, които е смъкнал от Саддам Хюсеин, същите пари ли са, които Саддам е получил при износа на стоката, която не е имал право да изнася? Абсолютно сигурно. Откъде иначе би взел Саддам тези пари? Мога ли да докажа всичко това? Няма начин.
— Много интересно — заяви Торине.
— А ти защо се интересуваш от Александър Певснер, Карл? — попита Кочиан.
— Името излезе на няколко пъти в разговори с различни хора — отвърна Кастило. — Хер Кочиан, вие знаете ли как са се плащали подкупите?
— Или в петрол, или в пари, нали ти казах.
— Нямам това предвид. Вие споменахте, че някой предава на нечия баба един куп пари. Кой е този неизвестен някой? Кой е извършвал плащанията.
— Системата е доста сложна — отвърна Кочиан. — Какво е американското ти име, Карл? Чарлс ли?
— Карлос — отвърна Кастило. — Това е испанският вариант на Карл и Чарлс.
— Да, разбира се. Това много ще ти хареса, Карлос.
— Кое?
— Когато бизнесът се разраснал и се оказало доста неудобно парите да минават през банки, да се препират и каквото там е необходимо, Саддам започнал да се оглежда и ослушва, за да си намери стабилен човек, който да върши тази работа. Трябвал му някой, за предпочитане висш служител, най-добре дипломат, който пътува в района, и никой няма дори да помисли да прерови багажа му. Единствените, които нямало да имат проблеми, били служителите на ООН. Затова започнали да преслушват хората от ООН, все хора, с които били работили досега, и не останали никак доволни. Най-сетне открили техния човек в ООН в Париж. Бил бюрократ, не истински дипломат. Работел към…
— Европейската дирекция за сътрудничество между отделите, нали? — прекъсна го Чарли.
— Той бил шеф на Европейската дирекция за сътрудничество между отделите — отвърна Кочиан и го погледна особено. — Което означавало, че имал право на дипломатически паспорт, издаден от ООН. Паспортът — с който, освен че можеш да минеш необезпокояван през всяка митница и паспортен контрол, те освобождава от местните данъци и от данъците в родната ти страна — е наградата за заслужили бюрократи на ООН.
— С какво се занимава Европейската дирекция за сътрудничество, хер Кочиан? — полюбопитства Кастило. — Отдавна се чудя.
— Честно казано, не знам — призна Кочиан. — От всичко, което съм видял в ООН, едва ли е нещо особено полезно. Само че в продължение на десет, може би дори петнайсет години, нашият приятел обикаля Европа и Щатите и се занимава с някаква координация, каквото и да означава това.
— Не е само това. Той не бил женен, така че нямало половинка, която да досажда с въпроси какво прави съпругът й; не бил хомосексуалист, така че нямал и гадже, което да досажда със същите въпроси. Освен това заплатата му не била на висота. Въпреки че не плащал данъци и всичките му пътни и дневни се плащали, заплатата не била впечатляваща.
— Най-важното е, че бил не просто американец, което нямало да събуди подозренията на сънародниците му, ами американец, настроен антиамерикански. Вероятно защото бил чернокож. Може и да греша. Ала тъй като бил чернокож, американците нямало да го поставят под лупа.
— Името му е Жан-Пол Лоримър — уточни Кастило. — Искам да знам къде се намира.