— Виж ти! Той е прав — подкрепи го полковник Торине.
Кастило погледна отново.
— Колко е часът във Вашингтон, Сиймор?
Кранц погледна часовника си.
— Четири и пет, господине.
— Тъй като няма значение кого ще събудим в четири и пет или в четири и десет, да вървим да понаучим нещо, като огледаме статуята — предложи Кастило. — Какво, по дяволите, търси статуя на войник в американска униформа насред Будапеща?
Приближиха се. Беше американец в униформа от Първата световна война, с ботуши за езда и бричове. Сякаш оглеждаше посолството и го одобряваше.
Имаше бронзова платка с надпис на английски. Кранц я прочете на висок глас.
— Хари Хил Бандхолц, бригаден генерал от Американската армия. — „Аз просто изпълних заповедите, дадени ми от правителството, както ги разбрах, тъй като съм офицер и джентълмен от армията на САЩ.“
— За какво, по дяволите, става въпрос? — попита Фернандо.
— Какви ли заповеди е изпълнил, за да му вдигнат статуя? — зачуди се Кранц.
— Може в посолството някой да знае. Да вървим — предложи Кастило.
Дори да имаше такъв човек, те не го срещнаха.
Първо попаднаха на морски пехотинец от охраната, сержант, който любезно, ала категорично им отказа достъп до посланика без предварителна уговорка.
Полковник Торине представи документите си от Военновъздушните сили.
— Сержант, свържете се незабавно с военния аташе.
Сержантът огледа внимателно снимката на документа и посегна към телефона.
— Тук чака полковник от Военновъздушните сили на САЩ и настоява да разговаря с военния аташе — предаде той, а след секунда връчи слушалката на Торине.
— Говори полковник Джейкъб Торине от военновъздушните сили на САЩ. Вие военния аташе ли сте, капитане? — Последва кратко мълчание. — Тогава го повикайте на проклетия телефон, й то веднага.
Появи се подполковник от армията.
— Полковник Торине? — попита той.
— Аз съм.
— Подполковник Мартин, господине. Аз съм военния аташе. Мога ли да видя документите ви?
Торине отново извади документа.
— С какво мога да ви помогна, полковник?
— Искаме да се видим или с посланика, или с шефа на мисията — отвърна Торине.
— Мога ли да запитам защо?
— Не, по дяволите, не можете! — избухна Торине.
— Джейк! — обади се предупредително Кастило. — Полковник, трябва да разговаряме с Белия дом по обезопасена линия.
— А вие кой сте, господине?
— Казвам се Кастило и работя за Тайните служби.
Той показа на подполковник Мартин документите си.
— Странно — отбеляза подполковникът.
— Готов съм да обясня на посланика, или на шефа на мисията — успокои го Чарли.
— Изчакайте малко, ако обичате — помоли подполковник Мартин и даде знак на пехотинеца да му подаде телефона. Набра някакъв номер. — Обажда се подполковник Мартин. Тук чака полковник от Военновъздушните сили, проверих документите му. Той иска обезопасена връзка с Белия дом. Да го пусна ли?
Последва отговор.
Подполковник Мартин се обърна към полковник Торине.
— Той каза, че ви трябва разрешение за достъп до телефона с Белия дом. Имате ли разрешение за достъп?
— Да — потвърди Торине.
— Моля да ме извините, господине, но можете ли да го докажете?
Торине вдигна възмутен ръце.
— Къде е комуникационната ви зала? — попита Кастило.
Подполковник Мартин кимна към сградата.
— Имате ли връзка с Белия дом?
— С централата на Държавния департамент.
— Кажете на телефониста да се свърже с оператора в Държавния департамент и да му съобщи, че К. Г. Кастило иска да разговаря с държавния секретар, а ако нея я няма, да го свърже с телефонната централа на Белия дом.
— Искате да разговаряте с държавния секретар, така ли, господин Костело?
— Казвам се Кастило. Гледайте да не объркате името, когато позвъните.
— Във Вашингтон е четири часът сутринта.
— Известно ми е.
— Изчакайте, ако обичате — отвърна подполковник Мартин и дръпна длан от микрофона на телефона. — Господин Костело…
— Кастило. Казвам се Кастило — поправи го Чарли.
— Господин Кастело иска да го свържем с Държавния департамент и пита… дали може да разговаря с държавния секретар. — Мартин се обърна към Чарли. — Лично с държавния секретар ли, господин Кастело, със секретар Кохън ли?
— Кастило, с „и“ — отвърна Чарли. — Да, лично със секретар Кохън.
— Да, лично със секретар Кохън — повтори подполковник Мартин. Отново покри микрофона на телефона. — Един момент, ако обичате.
След малко съобщи:
— Ще приемат обаждането ви, но секретар Кохън я няма. В момента е в Сингапур.