— Нямам представа. Няма и да разбера, докато не се върна в Буенос Айрес.
— Кога се връщаш?
— Веднага след като обядвам.
— Самолетчето ти ще успее ли да прелети над Атлантическия?
— Господи, надявам се. Дик, изчакай да тръгнем — да кажем до девет ваше време — и съобщи на секретар Хол, че съм звънял и съм получил съобщението на секретар Кохън. Не искам да будя нито него, нито посланик Монтвейл в четири сутринта. И изпрати съобщение на секретар Кохън. Пиши: „Получих го. Много благодаря. Чарли. Край на съобщението.“ Изпрати още едно съобщение на посланик Силвио и му съобщи, че тръгваме и ще пристигнем, без да се бавим. Излитаме след не повече от два или три часа.
— Радиовръзката на Грей Фокс е монтирана в Буенос Айрес и работи отлично. Може ли да я използвам?
— Разбира се.
— Нещо друго, Чарли?
— Разкарай си мръсния смрадлив гипс от бюрото ми.
— Ходи си го начукай. Казах го с всичкото уважение, на което съм способен. Пази си гърба, приятелю.
— След като чух разговора ви, господин Кастило — заговори посланикът, — трябва да призная, че така и не разбрах какво правите, освен че вече не се съмнявам, че имате право да използвате обезопасената ми линия.
— Благодаря ви, че ми позволихте да я използвам, господине.
— Няма нужда да ви казвам, че искрено се надявам да заловите убийците на Джак Мастърсън. Мога ли да ви помогна с нещо?
— Не се сещам за нищо, господине — отвърна Чарли. — Само едно. Кой е американският офицер, чиято статуя е отсреща в парка?
Посланикът се засмя.
— Забелязали сте значи? Бригаден генерал Хари Хил Бандхолц е бил изпратен тук през 1919 година като част от Съюзническата комисия за контрол, която е следяла изтеглянето на румънските войски от Унгария. — Румънците си мислели, че по време на изтеглянето могат да задигнат трансилванските съкровища от националния музей. Бандхолц преценил, че това не е правилно. И така, на 5 октомври 1919 година той отишъл в музея сам, въоръжен само с камшик за езда, и подгонил румънците, както Христос прогонил търговците от храма. Сигурно е бил страхотен човек.
— Очевидно.
— Когато го попитали защо, той отвърнал, че изпълнява дадените му заповеди по начина, по който ги разбира като офицер и джентълмен. Напоследък определението „офицер и джентълмен“ не се чува често.
— Господин посланик — намеси се Торине. — Може да ви се стори странно, но го чух днес.
— Казано сериозно или на шега?
— Напълно сериозно, господине — отвърна Торине. — Беше казано от един офицер и джентълмен.
— Унгарците обичали Бандхолц и му издигнали статуя — продължи посланикът. — Била открита през 1936 година. Унгарските фашисти и нацистите не й обърнали никакво внимание, но когато дошли руснаците, веднага след войната — преди още да ни позволят да отворим отново посолството, — я свалили и отнесли за „реконструкция“. Швейцарците ни казаха какво става, защото те охранявали собствеността ни. Тъкмо бяхме поръчали да бъде направена нова, и разбрахме, че унгарците са я откраднали от склада за отпадъци и са я скрили, за да я върнат на мястото й, когато руснаците се махнат. Руснаците си тръгнали и бригаден генерал Бандхолц бил върнат на пиедестала си.
— Радвам се, че попитах, господин посланик. Още веднъж ви благодаря искрено. Няма да отнемаме повече от времето ви.
— Къде отивате, на летището ли?
— Първо в „Карпатия“, след това в „Гелерт“, за да освободим стаите, и чак след това на летището.
— Ще ви дам един от нашите автомобили — предложи посланикът и посегна към телефона. — Така поне ще знам, че съм направил нещо, за да помогна.
(ТРИ)
Ресторант „Карпатия“
Будапеща, Унгария
12:15, 28 юли 2005
Ото Гьорнер и Ерик Кочиан допиваха огромни, почти еднолитрови, халби бира, когато Кастило и останалите влязоха в ресторанта. Щом седнаха, се приближи пълничък сервитьор с пищни мустаци и поднос, пълен с огромни халби бира.
— На тях двамата не сервирайте — започна Кастило на унгарски и посочи Торине и Фернандо. — Те ще карат.
Гьорнер и Кочиан се разсмяха.
— Ще ни кажеш ли какво изтърси за нас? — възнегодува Фернандо.
— За вас няма пиене. Вие ще пилотирате — обясни Кастило.
— Ами ти?
— Аз ще наблюдавам. Затова не ми пречи да пийна малко бира.
— Тогава аз ще наблюдавам, майоре — реши Торине и дръпна халбата, сервирана пред Чарли, вдигна я, отпи огромна глътка, въздъхна доволно и обясни: — Като офицер и джентълмен съм сигурен, че въздържанието е част от добродетелите ти.
— В такъв случай на мен не ми остава друго, освен да ям — реши Кастило. — Какво ще ми препоръчате, хер Кочиан?