Кочиан бръкна в джоба си и подаде на Чарли плик. Беше пълен.
— Мога да го дам единствено на приятел — започна той. — Следователно можеш да ме наричаш Ерик.
— Много ти благодаря, Ерик — отвърна Кастило и пъхна плика във вътрешния джоб на сакото. — Сиймор, можеш да прибереш клещите. Очевидно няма да вадим зъби.
— Господи, Карл! — въздъхна Гьорнер.
— Карл, нали знаеш, че унгарците са научили Макиавели как се тровят хора? — обади се Кочиан.
— В такъв случай, Ерик, какво препоръчваш? Гулаш, поръсен с арсеник ли?
— Виенски шницел — реши Кочиан. — В „Карпатия“ сервират най-хубавия виенски шницел на света.
— По-хубав ли е от виенския?
— Във Виена можеш да похапнеш по-вкусен унгарски гулаш, отколкото тук — уточни Кочиан. — Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат, Карл. Ти знаеш ли как хората в Хамбург наричат онова, което вие наричате „Франкфуртер“?
Кастило поклати глава.
— Франкфуртер ли?
— Точно така. А знаеш ли как хората във Франкфурт наричат онова, което ние и хамбургчани наричаме хамбургер?
— Не ми казвай, че му казват „хамбургер“.
— Наденица — отвърна Кочиан. — А в Хамбург как наричат „кълцано пържено телешко“?
— Със сигурност не му казват „франкфуртер“.
— Казват му „кълцано пържено телешко“, освен в случаите, когато не го пържат и го сервират сурово, но тогава месото е просто стек „Тартар“.
— В интерес на истината, Ерик, аз много обичам виенски шницел. Можеш ли да помолиш в кухнята да приготвят шест и да ги опаковат, за да ги взема на самолета?
— Няма ли да се развалят?
— В самолета има кухненски бокс и фризер. В момента вътре има само една бутилка бира и виаграта на полковник Торине.
— Боже! — възкликна Торине.
— Това е той, моят приятел Карл — въздъхна Ерик Кочиан. — Тъй като Ото плаща, можете да поръчате всичко, което стиснатите ви алчни сърчица пожелаят.
— В такъв случай, дванайсет виенски шницела — реши Кастило. — Плюс един, с който да обядвам. Много обичам виенски шницел.
XVII.
(ЕДНО)
Заход към международното летище „Хорхе Нюбъри“
Буенос Айрес, Аржентина
05:35, 29 юли 2005
Кастило пилотираше. Нощта бе ясна и той видя трептящите светлини на Буенос Айрес, когато започна да се спуска. Докато се снишаваше, светлините станаха по-ясни. Нещото, което приличаше на оранжева линия, насочила се към града, се превърна в двойна линия и той различи фаровете, които се движеха по магистрала 8 и Северния път от Пилар към града.
Пътуването си го биваше. „Лиърът“ беше бърз — скоростта, която развиваше на дълги разстояния, бе три четвърти от скоростта на звука, — ала той не бе създаден за презокеански пътувания. Налагаше се да спират, за да зареждат. Първо пътуваха три часа и половина от Будапеща до Казабланка, Мароко. След като презаредиха, пътуваха още три часа до Дакар, Сенегал, най-западната точка на Африканския континент.
От Дакар минаха четиричасова отсечка през Атлантика до Ресифе, Бразилия. Това бе най-проблемното време, тъй като в Атлантическия няма къде да се спре за презареждане. Имаше момент, в който се наложи да стискат палци, но за късмет нямаше насрещни ветрове, нито пък други проблеми, които да ги забавят, а Торине, който бе на лявата седалка, прецени, че е най-добре да продължат. Проблеми така и не се появиха.
В Ресифе очевидно не бяха свикнали да презареждат малки частни самолети и да осигуряват храна в два след полунощ, затова им отне час и половина, докато се справят с двете задачи. С изключение на това всичко останало бе наред.
След това поеха на юг, към Сао Пауло, и покриха разстоянието за малко по-малко от два часа и половина, а след това потеглиха за Буенос Айрес, полет, който щеше да им отнеме около два часа.
„Алекс Певснер е някъде долу — мислеше си Кастило. — Имам чувството, че той ще ми трябва. Сигурно Хауърд Кенеди вече му е казал, че няма да го насоча към Жан-Пол Лоримър, за да му лепне някоя италианска бенка на челото. Това може и да се окаже проблем, за който ще се наложи да помисля. В момента съм прекалено уморен, за да вземам такива сложи решения.“
Кастило включи радиостанцията.
— „Хорхе Нюбъри“, тук „Лиър Пет-нула-седем-пет“. Намирам се на четирийсет километра северно на хиляда и петстотин метра. Чакам разрешение за кацане.
— „Лиър Пет-нула-седем-пет“ — обади се наземен контрол на „Хорхе Нюбъри“, — дясно в края на пистата и продължете до хангара на „Джет Еър“. Митнически служител и служител от паспортен контрол ще дойдат при самолета.
— „Седем-пет“ ще завие дясно в края на пистата и ще продължи до хангара на „Джет Еър“ — повтори Кастило. — Изчакваме митнически служител и служител от паспортен контрол.