— Най-лошото при теб, мръснико, е, че в повечето случаи се оказваш прав — ухили се Дарби.
— Някъде към седемдесет и пет процента от случаите е така — отвърна Кастило. — Кажи ми сега, можеш ли да промъкнеш пратката от Браг покрай въоръжените с „Узита“ пазачи на „Майерлинг“?
— Няма проблем — отвърна Дарби.
— Ще я прекараш ли там, докато говоря с Юнг? Нали каза, че самолетите за Монтевидео са на всеки час?
— Да, но ако не искаш да дойда с теб…
— Мислех да взема Джак. Той е бил ченге.
— Двамата с Бритън трябва да вземете Тони.
— Добре. Защо?
— Защото има дипломатически паспорт и правомощията му важат и за тук, и за Уругвай. Което означава, че никой няма да го претърсва за оръжие.
Дарби отвори куфарчето си и извади два деветмилиметрови „Берета“ и ги подаде на Чарли.
— Благодаря, Алекс — кимна Кастило.
— Мобилните от Буенос Айрес работят в Монтевидео — продължи да обяснява Дарби и отново се наведе над куфарчето си.
— Имам два мобилни — обади се Тони Сантини. — И два „Берета“.
— Дай ги на който ще бъде с нас — нареди Кастило. — Освен това, Алекс, можеш ли да се погрижиш за онези, на които им трябва или пистолет или телефон, или и двете.
Дарби кимна.
— Ще ти трябва и автомобил — подсети той Чарли. — Само че за да ти ги осигуря, ще се наложи да кажеш на посланик Силвио, че си тук.
— Вече знае — отвърна Кастило. — Няма да му кажа повече, отколкото се налага. Той е свестен човек и искам да мога след това с чиста съвест да заявя, че не е знаел какво става.
— Няма да ти е много лесно, Чарли — предупреди го Дарби.
— Така е, но в момента наистина не знам какво ще стане… Как ще стигнем до „Хорхе Нюбъри“?
— Аз съм с кола — успокои го Сантини.
— С дипломатически номера ли е? — попита Дарби.
Сантини поклати глава.
— Тогава вземи моята. Така ще можете да я оставите на паркинга отпред.
(ТРИ)
Международно летище „Генерал К. И. Берисо“
Караско, Монтевидео
Република Уругвай
07:10, 29 юли 2005
Имаше паркинг, резервиран за поне трийсет автомобила с дипломатически номера пред терминала на „Хорхе Нюбъри“, така че петнайсет минути след като Сантини паркира служебното беемве на Дарби, те бяха на борда на „Боинг 737“ за Монтевидео.
Да се излезе от Република Аржентина и да се влезе в Република Уругвай не бе никак трудно. Кастило забеляза, че както аржентинците, така и уругвайците показват личните си карти. Каза си, че няма да е зле симпатичните приятелски настроени момчета от Ленгли да му направят една такава карта.
Като чужденци Кастило и Бритън трябваше да изтърпят дългата процедура. Паспортите им бяха взети от аржентинец, който ги сканира и чак след това сложи печат на съответната страница, след това ги подаде на уругваеца, седнал до него. Паспортите отново бяха сканирани, подпечатани и върнати на пътниците. Когато слизаха от самолета в Уругвай, никой не се поинтересува от тях.
След това идваше охраната. Трябваше да минат покрай двама полицаи, които не проявиха никакъв интерес към тях. Апаратът за проверка на багажа дори не бе включен.
„Тези полети се използват предимно от чиновници, а дори на борда да се е промъкнал някой терорист мюсюлманин, вероятността да забие самолета в сградата на «Даймлер Крайслер» в центъра на Буенос Айрес е много малка. Въпреки това охраната тук никаква я няма“, мислеше си Чарли, докато поемаше от стюардесата брой на „Ла Насион“.
Самият полет от излитането до грубото приземяване отне двайсет и шест минути.
Щом слязоха, забелязаха надписите на испански и английски, които насочваха пътниците къде да минат, ако нямат да декларират нищо и ако имат да плащат мито. Кастило не видя митничари нито на едната, нито на другата лента.
Специален агент Дейвид Уилям Юнг Младши от ФБР ги чакаше в залата за посрещачи.
„Не бива да забравям, че не мога да го търпя това копеленце.“
— Здрасти отново, Юнг — поздрави Кастило. — Много мило, че си дошъл да ни посрещнеш.
— Господин Дарби каза, че така щяло да е най-добре — отвърна Юнг, без да обръща внимание на протегнатата ръка на Кастило.
„Майната ти, Юнг!“
— Нали помниш господин Сантини? — попита Кастило. — Не съм сигурен дали познаваш господин Бритън.
— Видях го, докато бях в Буенос Айрес — отвърна Юнг.
— И на мен ми беше много приятно да се запознаем — усмихна се широко и лъчезарно Бритън. — За мен винаги е било удоволствие да работя с ФБР.