— Огромен брой хора в цяла Европа и в Близкия изток — и по цял свят — са изкарали луди пари благодарение на програмата. Най-много са французите — доста високопоставени французи — и германците. Има и доста руснаци. Сумите били невероятни и също като нацистите по време на Втората световна война преценили, че Латинска Америка, най-вече южната част от континента, е подходящото за целта място. — Директорът на Бюрото за разузнаване и проучване започна да прави досиета на тези хора още преди втората „Пустинна буря“. Използваше свои хора за целта. И нещата започнаха да излизат наяве. Оказа се, че и в Държавния департамент, и в ООН има хора, които смятат, че е техен патриотичен дълг да изпеят някои неща. Затова той прекратил разследването и отишъл при директора на ФБР — и двамата били агенти на ФБР на млади години, — обяснил му какво става и помолил за помощ. Затова съм тук.
— Чух, че си бил важна клечка — отбеляза Кастило.
— Кой ти каза?
— Същият, който ми каза, че работата ти тук не е свързана с пране на пари.
— Хауърд Кенеди — сети се Юнг.
— Кой?
— Знам, че двамата сте приятели — изтъкна Юнг.
— Досега не бях чувал това име — отвърна Кастило. — Честен кръст, да пукна, ако лъжа.
— Да, бе, сигурно. Ако случайно се натъкнеш на човек със същото име, предай му много поздрави от мен — помоли агентът. — Когато бяхме млади, невинни и много наивни, си въобразявахме, че можем да прочистим света от варварите. Забавлявахме се добре. След това Хауърд прецени, че предпочита да мине към отбора на варварите. Те плащаха по-добре, а и животът с тях не бе толкова лош. Понякога си казвам, че трябваше и аз да мина на другата страна.
— Разкажи ми за досиетата — настоя Кастило.
— Тук работят четиринайсет агенти на ФБР и разследват прането на пари. Като един от тях, имам достъп до всичко, до което са се добрали. Търсят пари от наркотици — а тук има колкото искаш, — което означава, че търсят предимно колумбийци и мексиканци. И американци, разбира се. Когато се натъкнат на някой европеец, който се опитва да раздвижи огромни суми, те веднага проверяват какво е положението с този човек в Отдела за борба с наркотиците, след това в Министерството на финансите и дали има някаква връзка с американци, които са в бизнеса с наркотиците. Ако се окаже чист, го оставят на мира. — Замълча за секунда, след това продължи: — Тогава се намесвам аз.
— И какво правиш?
— Шефът ми иска доказателство — фотокопия — от банкови извлечения, кой е депозирал колко пари, кога, кой си е купил имение, кола или вила за милиони долари в Пунта дел Есте. Нямам представа какво ще прави с тези сведения. Все още е ентусиазиран. Мисли си, че като изобличи лошите, светът ще стане по-добро място. Само че тая няма да я бъде.
— Напротив — отвърна Кастило. — Ти също си ентусиазиран. Иначе щеше да преминеш на другата страна още когато приятелят ти — каквото там му беше името — го е направил.
— Ами ти, Кастило? Не си ли ентусиазиран? Как се замеси в цялата тази работа? Знам много добре какво означава „да обезвредиш“.
— Аз просто изпълнявам заповедите на правителството по начина, по който ги разбирам като офицер и джентълмен от армията на Съединените щати.
— По дяволите! — изсмя се Юнг. — Как ли пък не. Вие сте офицер от армията, нали? Майор. Пак ще ви попитам как стана така, че офицер от армията се е забъркал в тази работа.
— Нали ти казах — отвърна Кастило. — Къде са досиетата?
— Тук. Не мога да ги оставя в посолството. Това е цената, която се налага да плащам, задето съм голяма клечка, изпратен на тайна мисия, както би се изразил Кенеди. Колегите ми от ФБР си мислят, че съм или тъп, или мързелив, или и двете. Тъй като не предавам достатъчно информация, те си мислят, че не работя.
— След като работиш над нещо подобно, не мога да повярвам, че ти стига време да свършиш каквато и да е друга работа — учуди се Кастило. — Може ли да видя досиетата?
— Никак не ми се иска да ги показвам — призна Юнг. — Не искам никой да разбере какво става тук. Кой друг ще знае какво има в тези досиета? Трябва да знам, нищо че ще си останат в мен.
— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че никой друг няма да знае?
— Защо да ти вярвам?
— Да сключим сделка — предложи Кастило. — Аз ще ти покажа до какво съм се добрал, а ти ще ми покажеш какво имаш. Това ще бъде малката ни тайна.
— Какво има в твоите досиета?
— Имена на хора, германци, французи, руснаци, за които се знае, че са изкарали пари от „Петрол срещу храни“ и по всяка вероятност са изнесли сумите тук. Обещах на източника си да не предавам списъка нито на ЦРУ, нито на ФБР, на абсолютно никого. Няма и да го направя. Но ако ти покажа имената, може да направиш връзка с някой тук, за когото имаш вече досие. Така може да успеем да открием онова копеле Лоримър.