„Така нареченият Алекс Певснер призна, че една от причините да не открадне онзи «727» е, че не му трябвал стар самолет. След това обаче добави: «Току-що си купих чисто нов „767“ от една издъхваща авиокомпания в Аржентина.» Дали това не е въпросният самолет? Едва ли. Само че Певснер е непредсказуем.“
Кастило слезе трети от „767“ — веднага след впечатляващо яка домакиня, която, влачеше за ръка петгодишно хлапе — и докато внасяше багажа си на терминала, му мина през ума, че не е внимавал достатъчно и влиза през врата, която би трябвало да е заключена.
Оказа се, че всичко е наред. Попадна в безмитния магазин и една млада жена — „Господи, колко си падам по дълги крака, черни очи и налят бюст“ — му подаде листовка, на която бяха описани намаленията и предупреждението, че освен позволените за внос в Аржентина стоки, може да пазарува от летището на стойност до триста американски долара.
„От безмитната зона са решили проблема с клиентите, тъй като, за да стигнеш до митническа проверка, трябва задължително да минеш през магазините, разположени и от двете страни на коридора.
Много хитро.
Майната им. Не ми трябва нищо.“
Когато се изправи пред гишето за паспортен контрол, в огромен плик бяха натъпкани две бутилки скоч „Феймъс Граус“, половинкилограмов плик с бонбони „М&М“ и две кутии кашу.
„Намеренията ми бяха благородни. Нали трябваше да проверя дали има от коняка на Abuela, за да не забравя на връщане да й купя. Нямаха, но пък цената на «Феймъс Граус» не беше за изпускане. Ами кашуто и «М&М» бяха много по-евтини от кашуто по за десет кинта кутията, дето ги слагат в минибара в «Хаятс».
Пак се оправдаваш, Чарли. Истината е, че си един безхарактерен тип. Ако това разхищение в безмитния магазин не е достатъчно доказателство, обърни внимание как само ти потекоха лигите по госпожицата, която раздаваше листовките. Нали си обеща, че ще останеш верен на стажантката от Тайните служби — нали така й казваха? Дали не беше кадет? — Бети Шнайдер, въпреки че тя не проявява никакво желание да те опознае по-добре, отколкото вече те познава, което е едно нищо. А пък за библейския смисъл и дума не може да става.“
— Сеньор Госингер, по работа ли сте в Аржентина, или като турист?
— И по работа, и като турист.
— По каква работа идвате в страната?
— Журналист съм, подготвям статия.
— Нали знаете, че като журналист трябва да се регистрирате в Министерството на информацията?
— Ще остана само няколко дни. Колкото да събера материал за оцелелите от „Граф Шпее“.
— Законът е еднакъв за всички, сеньор.
„Този никога не е чувал за «Граф Шпее».“
— Разбирам и ще се регистрирам при първа възможност. Сигурно още днес, малко по-късно.
„Това беше тъпо, инспектор Клузо. Защо ти трябваше да му казваш, че си журналист? Да му беше казал, че продаваш автомобили на старо и си дошъл на почивка.
Как става така, че на Джеймс Бонд никога не му задават подобни въпроси, когато минава паспортен контрол?“
На митницата не проявиха никакъв интерес към него. Служителите натискаха някакво копче, когато някой минаваше, и светваше ту червена, ту зелена светлина. Ако светнеше червено, прекарваха багажа през скенер. Ако беше зелено, махваха с ръка да минаваш. Кастило уцели зелено.
Излезе от залата за посрещачи.
Чакаше го набит мъж с нескопосано написана табелка „Госингер“.
— Аз съм Госингер.
До мъжа с табелката бе застанал оплешивяващ, нисък, закръглен мъж на четирийсет и няколко. Той изпружи ръка.
— Господин Госингер, казвам се Сантини. Господин Исаксън ме помоли да ви посрещна. Поздравявам ви с добре дошъл в Аржентина.
Кастило веднага се хвана за „Господин Исаксън“. Не бе възможно да става въпрос за Джоуел. Не бе възможно да е агент. Отговори подобаващо:
— Много мило от негова страна. Благодаря ви, много сте любезен. Приятно ми е да се запознаем.
— Някои от таксиджиите на летището гледат да се възползват от горките пътници.
— Така е на много летища — отвърна Чарли. — Веднага се сещам за „Ла Гуардия“.
Сантини се усмихна.
— Уцелихме десетката… — нали знаете какво означава да уцелиш десетката?
Чарли кимна.
— … с честен шофьор — довърши мисълта си Сантини, след това замахна с ръка към вратата. — Да вървим.
Мъжът с табелата бе на две крачки пред тях и Сантини бързо вдигна показалец към устните си, за да подскаже на Кастило да не казва нищо важно в присъствието на шофьора. Кастило кимна.
Наложи се да почакат няколко минути на тротоара, докато шофьорът докара автомобила. Сантини не каза и дума. На Чарли му ставаше все по-студено, тъй като костюмът му бе тънък, и тайно се надяваше шофьорът да побърза.