— Второто, Хауърд — отвърна Кастило, докато слизаше от асансьора.
Кенеди изчака, за да се увери, че никой не ги подслушва.
— Какво те води в Гаучо ленд, Чарли? — полюбопитства той.
— Ще ти кажа, ако и ти ми кажеш.
— Може, докато пием кафе. Аз черпя. От горчив опит знам колко малко плаща правителството на силите на реда, дори на най-добрите.
— Ласкателствата и предложението да ме почерпиш ще те отведат много далече.
Кенеди се усмихна и докосна ръката на Кастило.
— Може и да е глупаво от моя страна, но наистина се радвам да те видя.
Чарли му се усмихна.
— Аз не съм сигурен дали се радвам, или е чисто и просто любопитство.
Кенеди се изкиска и се отправи към симпатичния ресторант, готов да посрещне гостите за закуска и обяд. Салонът беше просторен, с ниски маси и хромирани столове с кожени седалки.
Сервитьорката — съвсем млада жена с дълги крака и огромни черни очи — се приближи почти веднага. Поръчаха кафе.
— И донесете някакви сладки, ако обичате — добави Кенеди. Когато тя се отдалечи, той каза: — Супер. Искрено ти завиждам, че си ерген.
— Видях „Пан Арабик 767“ на Езейза — заяви Чарли. — Чудех се дали не е твоят.
— Леле, колко си наблюдателен! Кацнах в някакъв нечовешки час и се настаних тук, за да взема душ и да поспя. А ето ти изненада!
— Канеше се да ми кажеш какво правиш тук.
— От Рияд докарахме килими за ислямския център „Крал Фейсал“, а ще върнем двайсет понита за поло, ботуши, седла и други амуниции за играта на кралете.
— Да не би да си станал търговец на коне?
— Твой ред е, Чарли.
— Изникнал е един личен проблем в посолството. Изпратиха ме да разбера какво става.
— Вместо да разчитат на замазаните приказки на посланика ли?
Кастило кимна.
— Нещо такова.
Сервитьорката донесе кафетата и сладките.
— Стана бързо — отбеляза Кенеди.
Веднага посегна към една петифура.
Кастило продължи:
— Дядо ми казваше, че единственото, в което аржентинците проявяват някакво постоянство, е яденето.
Кенеди се разсмя.
— Ще ми кажеш ли какъв е личният въпрос?
— Веднага щом ми кажеш по каква работа си тук.
Кенеди се усмихна.
— Като се замисля, пет пари не давам за личните проблеми, дето се вихрят в посолството.
— Затова пък на мен много ми се иска да науча какво правиш тук.
— Сигурен съм, че ще научиш. Но ще трябва да се примириш, че не става въпрос нито за нещо незаконно, нито за нещо, което да застрашава интересите на Съединените щати.
— Мога да продължа да питам — заяви Кастило, след това смени темата: — Ти гледал ли си филма с Мел Гибсън, дето отвличат детето му?
— Не, мисля, че не съм. Ще ми обясниш ли защо питаш?
— Даваха го в самолета. Заспах по средата, а много ми се искаше да разбера какво става накрая.
— Защо ли ми се струва, че говориш напълно сериозно?
— Отвличат детето, бащата трябва да реши дали да плати откупа, както иска жена му, или да не плати, както настоява ФБР.
Кенеди поклати глава.
— Едно време — обясни Кенеди — работих по шест похищения с искания за огромни откупи. В почти всички е замесен вътрешен човек, което означава, че двама добри следователи могат да открият похитителя за броени часове. Или пък става въпрос за професионалисти и в този случай пазят жертвата жива, докато не получат парите. Задоволих ли любопитството ти, Чарли? Гибсън какво е направил?
— Нали ти казах, че заспах, преди да разбера.
— И сега не можеш да заспиш и се питаш какво е станало — отвърна саркастично Кенеди, след което продължи: — Колко време ще останеш тук, Чарли?
Кастило вдигна и двете си ръце сякаш за да каже: „Един господ знае.“
— Хайде да вечеряме заедно — предложи Кенеди. — Или да пийнем по нещо.
— С удоволствие.
— Как да се свържа с теб?
— Ще ме намериш тук.
— Нямаш ли мобилен? Или не искаш да ми дадеш номера? Кое от двете?
— Ти ми покажи твоя и аз ще ти покажа моя.
— Дадено.
Размениха си мобилните.
„Аз знам как се снабдих с мобилен, въпреки че току-що пристигнах.
Ами ти откъде докопа твоя, Хауърд? Може и да не си пристигнал в малките часове, а?“
— Май от самолета си се втурнал направо към магазина за мобилни телефони, а, Чарли?
— Колко си нелюбезен, Хауърд — майка ти не те ли е научила? — не бива да четеш чужди мисли. Ще задоволя любопитството ти и ще ти призная, че получих моя от агент на Тайните служби. Те се грижат за своите хора. А ти откъде взе твоя?
— Взех го назаем от приятел.
— Да бе, сигурно.
Кенеди го погледна и се усмихна, но не отговори. Върна мобилния на Чарли.