— Много ми се иска да натисна копчетата за автоматично набиране, за да разбера кой ще се обади.
— Според теб кой ще се обади?
— Предполагам, знаеш, че на агентите на ФБР в посолствата им казват „аташета“.
— С ръка на сърцето се заклевам — отвърна Кастило, — че с нито едно от копчетата за автоматично набиране няма да попаднеш на човек от ФБР. Дори не познавам агенти на ФБР тук в страната. В интерес на истината, току-що научих, че в посолството нямат хора на ФБР. Ами твоите копчета за автоматично набиране?
Кенеди не отговори направо. Вместо това попита:
— Какво си запланувал? Искаш ли да те закарам?
— Отивам в посолството.
— На път ми е. Ще те закарам.
— На път закъде?
— За Ислямския център „Крал Фейсал“. На няколко пресечки от посолството е.
— Нещо не мога да си те представя да удряш чело в пода и да се молиш.
— Говорим за бизнес, Чарли. Просто бизнес.
— И онези от мафията така разправят, преди да видят сметката на някого.
— Де да можеше и арабите да са толкова лесни като мафията — оплака се Кенеди и се изправи. Извади пачка пари от джоба си и остави няколко банкноти на масата. — Искаш ли да те закарам?
Черен „Мерцедес S500“ с черни стъкла чакаше Кенеди, когато излезе през въртящата се врата. Огромен мъжага, който му се стори смътно познат, слезе бързо от страната до шофьора и отвори задната врата.
— Нали помниш хер Госингер, Фредерик? — обади се Кенеди.
— Guten Morgen, Herr Gossinger — поздрави мъжът с безизразното лице.
„За последен път те видях във Виена. Тогава реших, че си или унгарец, или чех, но какво пък толкова. Едно време всичко това е било Австрия.“
— Gruss Gott! — отвърна Чарли и се опита да докара виенски акцент.
Кенеди бързо се пъхна на задната седалка и Чарли го последва.
(ДВЕ)
Посолството на Съединените щати
„Авенида Колумбия“ 4300
Буенос Айрес, Аржентина
09:05, 22 юли 2005
Когато мерцедесът на Кенеди зави по „Авенида Либертадор“, Кастило видя и американското посолство, и резиденцията на посланика, — огромна къща в европейски стил, която гледаше към „Либертадор“. Огромен ван на Федералната полиция бе паркиран от другата страна на улицата, ала Чарли не видя нито един униформен.
Посолството с изглед към парка бе на следващата пресечка, сгушено зад висока ограда и полукръг от бетонни барикади. Няма начин да сбъркаш, че е американско, помисли си той не съвсем патриотично.
„Друга сграда — сети се за посолствата в Лондон и Монтевидео — бе строена по проект, с който архитектът бе спечелил обратното на награда «Прицкър»: похвала за най-грозната сграда на столетието.
Единственото, което не позволява на хората да сбъркат скучния циментов правоъгълник със самолетен хангар, бяха спретнатите прозорци по сивата стена.
Сигурно има хиляди мотели «Мариът» или «Хилтън», които са много по-приветливи, и въпреки това са типично американски. Защо, по дяволите, не са използвали тухли и не са сложили няколко колони? Нека поне малко да заприлича на Монтичело или поне на Белия дом.“
Силата на обзелото го неприятно чувство го изненада.
„Какво толкова съм се вкиснал?
Дали не е от умора? Или съм още махмурлия?
Може би, защото ме изпратиха да свърша нещо, което дори не знам откъде да започна?
Това трябва да е. Естествено, че е това. Не, причината е Хауърд Кенеди.
Какво, по дяволите, прави тук? Това не е никакво съвпадение. Дали?
Не знам — няма и как да разбера — и това много ме притеснява.
И защо не може да повярва, че нямам никакво намерение да го изпея на ФБР? По дяволите, досега трябваше да е разбрал, че може да ми има доверие. Което, разбира се, означава, че аз не мога да му имам доверие…“
— Входът е малко по-надолу от лявата страна — посочи Кенеди. — Струва ми се, че има опашка и ще се наложи да чакаш.
— Сигурно чакат за визи — предположи Кастило. — Служебният вход май беше от дясната страна. Остави ме някъде там.
След секунда мерцедесът отби до тротоара. Чарли видя как мъжът на предната седалка скочи, за да му отвори вратата. Обърна се към Кенеди и му подаде ръка:
— Благодаря ти, Хауърд.
— Надявам се, няма да съобщиш на аташето по правните въпроси как си стигнал до посолството.
— По дяволите, Хауърд! Казах ти, че тук няма ФБР.
— Щом казваш.
— Майната ти, Хауърд.
— Стига, Чарли. Просто те дразнех.
— Не е вярно.
— Виж, дай сериозно да вечеряме заедно или да пийнем по нещо. Може и двете — предложи Кенеди.
— Добре. Обади ми се.
Той слезе от „Мерцедеса“ и бързо пресече. Между елементите от барикадата имаше достатъчно място, за да се провре. След като премина препятствието, той видя портата, кабината на охраната и въртящата се бариера на оградата от ковано желязо.