— Моля да ме извините, господине — отвърна пехотинецът. — Господин Лауъри е много строг в това отношение.
— Добре, дайте му обикновен пропуск.
— Разбира се, господине. Ще ми трябва паспортът му, господин Сантини.
— Мили боже! — възкликна Кастило, след това се усмихна на сержанта и му подаде паспорта си. — Сержант, това „Мили боже“ беше отправено към онзи, измислил тъпото правило, не към вас.
— Няма проблем, господине — отвърна пехотинецът с прикрита усмивка.
Подаде на Кастило пластмасов жълт пропуск, който приличаше на кучешка табелка с щипка.
— Бихте ли подписали, господине?
— Бихте ли ме последвали, господине — обади се Сантини, — за да изясним въпроса с господин Лауъри?
— Той ли е шефът на охраната? — попита Кастило.
— Да, господине, той е.
Кастило си сложи пропуска и последва Сантини през детектора.
Зад пехотинеца имаше фоайе. В центъра му се виждаха вратите на два асансьора, едната отворена. Сантини махна на Кастило и натисна едно от копчетата.
— Накратко казано, ще приклещим лъва по безопасността в бърлогата му — заяви Тони, когато вратата на асансьора се затвори и двамата останаха сами. — С тази разлика, че той е по-скоро котенце.
Вратата на третия етаж, водеща към кабинета на шефа на охраната, бе оставена отворена. Кенет У. Лауъри — „Страшно прилича на Хауърд Кенеди“ — седеше на бюрото и говореше по телефона.
Когато забеляза Сантини, се усмихна и му даде знак да влезе.
— Ще ти се обадя допълнително — рече Лауъри и затвори.
— Добро утро, Тони — поздрави той.
— Кажи здрасти на агент наблюдател от Тайните служби Кастило — започна Сантини. — Дошъл е да ме срита заради набъбналите разходи.
— Като знам как се вихриш, готов съм да кажа, че това е напълно в реда на нещата. — Лауъри стана и протегна ръка над бюрото. — Приятно ми е.
— И на мен — отвърна Кастило.
— Има ли възможност да дадем на господин Кастило пропуск за чест посетител? Ще има доста работа.
— Колко време ще останете, господин Кастило?
— Наричайте ме Чарли, ако обичате — предложи Кастило. — Колкото е необходимо, за да накарам Сантини да признае, че краде безогледно. Което ще рече поне седмица, дори повече.
— Бихте ли ми показали документите си, ако обичате? И заповедта за командировка.
— Документите — веднага — отвърна Кастило. — Заповед за командировка — не.
— Нямате ли заповед? — попита Лауъри.
— Проверката е неофициална — обясни Кастило.
Лауъри огледа внимателно документите.
— Май досега не бях срещал специален агент наблюдател — подхвърли той любопитно.
„Какво трябва да кажа?“
— Не бях уведомен за пристигането ви — продължи Лауъри.
„Май и това трябва да го приема като въпрос.“
— Затова се казват Тайни служби — отвърна Сантини. — Всичко, което правим, е тайна; не споделяме с никого.
На Лауъри не му беше до смях.
— Освен разговорите със Сантини, нямам друга работа в посолството — обясни Кастило. — Ако има проблем с пропуска, просто оставете. — Той замълча и след секунда добави: — На гърба на картата със снимката има телефон, на който можете да се обадите за потвърждение.
— Не, не, няма никакъв проблем — побърза да отвърне Лауъри. — Може ли да ги задържа за малко? Ще накарам секретарката да ви приготви пропуск.
— Разбира се — съгласи се Кастило.
Лауъри излезе през странична врата и се върна след малко.
— Няма да отнеме повече от две минути. Тя ще го напише и ще го ламинира. Казах й да бъде за две седмици. Времето ще ви стигне, надявам се.
— Дори е повече от необходимо — отвърна Кастило. — Благодаря ви.
— Искате ли чаша кафе, докато чакате?
— Да, благодаря.
Лауъри отново излезе през страничната врата и се върна след малко с три порцеланови чаши.
— Знам, че Тони го пие чисто — обясни Лауъри. — Само че…
— Чисто ли? Тогава защо са онези трийсет и осем долара за сметана и захар, Сантини?
Лауъри го погледна и се разсмя.
— Тони ми разказа за проблема, който ви тормози — започна направо Кастило.
— Какъв проблем? — попита предпазливо Лауъри.
— Отвлечената съпруга — уточни Чарли.
Лауъри погледна Сантини с негодувание.
Сантини веднага се опита да се защити:
— Стига, Кен, господин Кастило не работи за „Ню Йорк Таймс“.
Лауъри се замисли.
— Трябва да ви призная, че тъкмо преди да влезете, се питах кога ли онези от „Таймс“ ще дочуят какво става. — Той се поколеба и продължи: — Какво ти каза Тони?
— Само това, че съпругата на заместник посланика е изчезнала при загадъчни обстоятелства.