„Това трябва да е Мастърсън. Кой ли е бюрократът, дето ситни след него?“
Шефът на мисията Дж. Уинслоу Мастърсън се усмихна разсеяно на Чарли и Сантини, преди да погледне към Кенет Лауъри.
— Нещо ново, Кен? — попита той.
— Нищичко, Джак — отвърна веднага Лауъри.
— Оставих децата в училище — обясни Мастърсън. — Стори ми се, че там са струпали повече полиция от обикновено.
— Много възможно, Джак — съгласи се Лауъри.
Мастърсън погледна Сантини.
— Добро утро, Тони.
— Добро утро, господине. Господин Мастърсън, това е специален агент наблюдател Кастило.
Мастърсън се усмихна и протегна ръка.
— От ФБР ли сте? От Монтевидео? Канех се да ви потърся.
— Аз съм от Тайните служби, господин Мастърсън — уточни Кастило. — Просто минавам. Току-що научих какво се е случило.
Мастърсън поклати глава и помълча за кратко. След това каза:
— Най-зле ми действа това, че не знам какво става. Какво искат тези мръсници? Защо не са се обадили досега?
„Горкият нещастник.“
— Канех се да предложа, Джак — още преди господин Кастило да се появи — Тони да работи съвместно с хората от ФБР — започна Лауъри. — Стига вие, господин Кастило, да нямате нищо против, може би двамата с Тони…
— Чудесна идея — прекъсна го Мастърсън. — Как се казваше в рекламата? Не беше ли „Брейнсторминг“? Между другото, те къде са?
— Използват кабинета на Агенцията за борба с наркотиците — посочи Лауъри.
— Можем да използваме моя кабинет — предложи Мастърсън. — Най-добре да отидем при тях.
Лауъри се изправи.
Погледна Кастило.
— Ще накарам секретарката да ви донесе пропуска там.
Кастило му се усмихна и кимна.
— Извинете ме — намеси се Мастърсън. — Господин Кастило… или да ви наричам агент Кастило?
— Господин става, а Чарли е още по-добре.
Мастърсън му се усмихна.
— Добре, Чарли. Запознай се с Алекс Дарби, търговското ни аташе. Най-важното е, че ми е приятел.
Дарби подаде ръка на Чарли. В очите му се четеше любопитство.
Приятелят търговско аташе ли се интересува какво прави тук агент от Тайните служби, или представителят на ЦРУ?
— Здравейте, господин Кастило.
— Здравейте — отвърна Чарли.
Това усмивка ли беше по тънките устни на Дарби?
„Какво, по дяволите, ставаше тук?“
Кабинетът на Агенцията за борба с наркотиците — просторно помещение с дванайсет бюра и огромна конферентна маса, плюс три по-малки остъклени офиса — се намираше на третия етаж на посолството.
Седмината мъже, насядали около конферентната маса, скочиха, когато Мастърсън влезе.
„Трима са с кобури. Сигурно са агенти от Агенцията за борба с наркотиците.“
— Не ставайте — махна с ръка Мастърсън и се усмихна.
Те го поздравиха в един глас с „Добро утро, господине“.
— Реших, че ако помислим заедно — започна Мастърсън — и разнищим положението, може да стигнем до някой нов извод. Нали нямате нищо против?
Чу се нов хор.
— Разбира се, господине.
Седналият начело на масата въоръжен мъж се отдръпна и предложи мястото си на Мастърсън. Заместник-посланикът веднага се настани.
— Запознайте се със специален агент наблюдател Кастило от Тайните служби. — Мастърсън посочи Чарли, а след това подаде ръка на един от другите мъже. — Предполагам, вие сте агентите на ФБР от Монтевидео?
— Да, господине — кимна мъжът. — Специален агент Дорман. А това е специален агент Юнг.
Специален агент Юнг беше ориенталец.
„Със сигурност не е кореец — реши Чарли. — Не е и японец. Най-вероятно китаец.“
Юнг огледа Чарли с много по-голям интерес от Дорман.
— Предполагам, вече сте се запознали с господин Сантини, зачисления към посолството агент от Тайните служби? — попита Мастърсън.
Агентите на ФБР кимнаха.
— Според мен най-доброто място, от което да започнем, е началото — продължи заместник-посланикът. — Две неща, господа. Първо, вие сте експертите. Аз нямам опит с подобни неща. Второ, тази работа ще се получи единствено, ако споделяте всичко, което ви хрумне. Да започнем с онова, което аз подозирам, че е началото. Смята ли някой от вас, че трите катастрофи — обърнете внимание, че през последния месец имах три катастрофи — са нелепо съвпадение?
Погледна Юнг.
— Да започнем с вас, господин Юнг.
След малко повече от два часа Мастърсън сам разпусна брейнсторминга. Идеите на присъстващите бяха свършили — дори най-откачените и шантави — преди повече от половия час, но на никого не му се искаше да предложи да прекратят. Мастърсън не бе по-наясно с положението, отколкото когато започнаха, а всички го съжаляваха и дори се чувстваха виновни, че нито те, нито той знаят какво да правят.