Докато Мастърсън, Лауъри, Сантини, Дарби и Кастило стояха пред асансьора и Кастило се питаше защо не тръгнат пеша по стълбите, Дарби наруши мълчанието.
— Хрумна ми нещо — заяви той и погледна часовника си. — До дванайсет остават две минути. Може пък господин Кастило да забележи нещо в „Канзас“, което ние сме пропуснали. Джак, нали нямаш нищо против, да го заведа там на обяд? Ти, ако искаш, обядвай с Тони и Кен.
Кастило забеляза, че Мастърсън е искрено изненадан от това предложение. Мастърсън се канеше да се възпротиви, но тъй като бе готов „да се хване и за сламка“, премълча и кимна.
— Чудесна идея, Алекс.
— Ние ще идем пеша до „Рио Алба“ — реши Тони Сантини. — Кен черпи.
— Ще те взема навреме, Джак, за да приберем децата от училище — успокои го Дарби.
Когато асансьорът спря на втория етаж, Дарби докосна ръката на Кастило, за да му подскаже, че продължават. Останалите слязоха.
Когато стигнаха в мазето, Дарби извади мобилен телефон, натисна едно копче и заяви, без да се церемони:
— Ще взема колата ти; ти не пипай моята. Връщам се малко след два.
Минаха покрай автомобилите, Дарби посочи фолксфаген „Голф“ и се настани зад волана. Кастило разбра веднага. Дарби не искаше да използва автомобил на посолството със шофьор. „Голфът“ беше с обикновени аржентински номера. По някаква причина Дарби не искаше да го виждат в ресторанта с кола на посолството.
Едва когато охраната на портата поиска документите на Кастило, Чарли се сети, че са останали при Лауъри.
— Не ме бавете с тези глупости — сопна се грубо Дарби на безупречен испански. — Достатъчно е да знаете, че господинът е с мен.
Макар и с нежелание, охраната ги пусна да излязат от посолството.
— Половината са приятни хора — обясни Дарби. — Останалите са като този. Много обичат да се правят на важни.
— Имах известни трудности, докато ме пуснат да вляза — призна Кастило.
— От видяното досега, Кастило, хареса ли ти Буенос Айрес?
Чарли се канеше да отговори, когато осъзна, че Дарби е преминал от английски на пущу, един от основните диалекти в Афганистан. Другият беше афгански персийски.
Дарби забеляза изненадата по лицето на Кастило и се разсмя.
— Май не ме помниш? — продължи той на пущу.
Кастило поклати глава.
— За последно се видяхме в Зарандж — подсети го Дарби. — Там се мотаеха разни високопоставени офицери от армията, които не можеха да решат дали да те предадат на военен съд, или да те върнат у дома окован, или да те наградят с медал. Ставаше въпрос за един откраднат „Блекхоук“, доколкото си спомням.
— Значи край с прикритието ми — отвърна Чарли на пущу. — А ти какво правеше в Зарандж?
Зарандж бе град на границата между Иран и Афганистан.
— Ръководех агенцията там. Какво стана с черния, дето му размазаха коляното?
— Ако питаш дали оживя, да, наред е.
— Благодарение на теб. Бях там, когато върна хеликоптера. Той сам нямаше да успее — едва ли някой от тях щеше да успее, — ако не беше тръгнал след тях.
— Той щеше да направи същото и за мен — отвърна Кастило. — А за него мога да ти кажа, направо не е за вярване, той стана — поне за известно време — шеф на представителството на Агенцията в Луанда, Ангола.
— Мислех, че може да сте двамата — подхвърли Дарби.
— За какво говориш?
— Хич не ми се мисли колко часове и пари профуках, докато питах и разпитвах за откраднатия „727“ — обясни Дарби. — В Ленгли бяха изпаднали в истерия, защото не успяваха да го открият. И най-неочаквано преустановиха търсенето и не дадоха никакво обяснение. Направо умирах от любопитство, така че месец по-късно, докато бях в Агенцията, поразпитах. Един стар приятел ми довери, че някакъв надут перко, казвал се Кастило, започнал да си вре носа в делата на Агенцията и взел че го открил и го откраднал, с което направо вбесил Агенцията. Реших, че си ти, още повече че директорът на ЦРУ искал да разпъне на кръст шефа на представителството в Луанда, бивш офицер от Спецчастите, който имал проблем с коляното от Афганистан, защото дал на Кастило разузнавателна информация.
— И ФБР не ме обичат особено — призна Чарли.
— Така че сега се питам какво правиш тук и защо размахваш документи на Тайните служби.
— Те са напълно редовни.
— И аз така реших. Сантини веднага щеше да надуши, ако имаше нещо гнило. Или щеше да му е наредено да не задава никакви въпроси.
— Едва ли ще успея да те убедя да не задаваш въпроси.
— Хич не се надявай.
— Президентът ме изпрати да открия какво става със съпругата на Мастърсън.