— Казваш го така, сякаш президентът ти е звъннал и ти е казал: „Кастило, заминаваш за Буенос Айрес“, а не ти е пратил заповедта по каналния ред.
— Всъщност президентът каза: „Искам да разбера как и защо се е случило, при това бързо, защото нямам намерение да чакам който там отговаря за случая да скалъпи набързо някакъв доклад.“
— Той ти го е казал лично, така ли?
Кастило кимна.
— И ти мислиш, че ще скалъпя набързо някакъв доклад, така ли?
— Не. Според мен си готов да направиш необходимото, за да върнеш жената на нещастния човек жива и здрава.
— Благодаря ти — отвърна Дарби.
Последва дълго мълчание, след това Дарби каза:
— Сега ще похапнем хубаво, а аз ще трябва да реша на кого какво и кога да разкажа за теб.
— Ще ми кажеш ли какво решение си взел?
— Ще ти кажа.
— Благодаря — кимна Кастило.
IV.
(ЕДНО)
Ресторант „Канзас“
„Авенида Либертадор“
„Сан Исидро“
Провинция Буенос Айрес, Аржентина
13:15, 22 юли 2005
— Според теб каква част от шейсетте милиона е получил? — обърна се Чарли към Дарби.
Седяха на една маса до пълния с народ бар в „Канзас“ и пушеха пури с кафето.
Няколко минути седяха смълчани, всеки потънал в мислите си, а въпросът изникна неочаквано. На Дарби му бе необходима секунда, за да се съсредоточи.
— Чарли, надявам се, не питаш от голо любопитство.
— Просто се питах, ако има искане за откуп и той реши да тегли една майна на правилата, за да си върне жената, дали разполага с достатъчно пари, за да плати?
— Какво са казали хората? Великите умове мислят еднакво.
— Имаше нещо такова.
— В интерес на истината, данъчните са лапнали своя дял, като знаеш каква е сумата, значи половината, след това от щата Луизиана също са си поискали данъка върху доходите. С други думи, той е получил към осем милиона и половина по онази част от споразумението, което касаело загубените приходи по договор, а данъците и таксите са изяли половината. Останалата част от споразумението е била компенсация за болка, страдания и разни подобни. Тя вече не се облага.
— Тоест говориш за повече от четирийсет милиона долара. Те къде са?
— Сега вече са много повече. Има един тип — двамата с Джак били съученици в някакво частно даскало — от Национална банка „Хиберния“ в Ню Орлийнс, който управлява парите му. При това се справя забележително добре.
— Той от Ню Орлийнс ли е?
Дарби поклати глава.
— От другата страна на Мисисипи, от някакво градче, Пас Крисчън, в залива. Бетси е от Ню Орлийнс. Баща й, пенсиониран посланик, все още живее там.
— Проверил си значи Мастърсън?
— Не съм. Той ми разказа. Двамата с Джак се запознахме, докато бяхме в Париж преди години. Близки сме. Аз съм — след баща му — изпълнител на завещанието му. Затова, изглежда, прецени, че трябва да знам в какво се забърквам.
Кастило кимна и двамата отново замълчаха.
— Има и още един проблем, дето му се е стоварил на главата на нещастника. Трябва да съобщи на семейството на Бетси — обясни Дарби.
— А на своето семейство дали е казал?
— Едва ли ще каже на своя баща, преди да съобщи на бащата на Бетси, а бащата на Бетси като нищо ще получи сърдечен удар. Буквално. Има много слабо сърце.
— Някой спомена нещо за зет.
— Работи в ООН. Джак не може да го понася.
— Защо?
Дарби сви рамене.
— Не ми е казал. Но е очевидно.
След тези думи Дарби смени темата.
— Да отговоря на първия ти въпрос. Какво бих направил, ако бях на мястото на Джак Мастърсън — вече се страхувам, че той го е направил: — щях да вдигна телефона и да се чуя с приятеля си от „Хиберния“. „Изтегли ми един милион, метни се на следващия самолет и ми ги донеси, без да казваш на никого ни дума.“
— Може да не е толкова лесно — опита се да обясни Кастило. — Богатите не държат много налични пари, нито пък в разплащателни сметки. Дори един банкер ще се затрудни да освободи един милион, без някой да започне да задава неприятни въпроси.
— Защо ми се струва, че говориш от личен опит? — засече го Дарби.
Кастило не обърна внимание на забележката.
— А един милион в банкноти по сто заема доста място. Сто хиляди, извадени от Федералния резерв, са толкова голям пакет.
Той разпери ръце.
— Чарли, ти наистина ли живееш в апартамент в „Мейфлауър“? — попита Дарби.
На Кастило му се прииска да не обърне внимание и на този въпрос, но след това размисли.
— Това пък откъде го чу?
— От същия тип, който ми разказа как си ядосал директора на ЦРУ. Няма да ти кажа кой е, но го познаваш. И той беше в Афганистан с нас. Не се притеснявай; харесва те.