Като дете бе минавал и по този път, но тогава пътят бе само с две платна и водеше от Буенос Айрес към вилите и именията в провинцията.
Очевидно районът около Пилар се бе превърнал в скъп квартал — все някой трябваше да купува аудитата и беемветата, — но поне от магистралата не се виждаха къщи, само бизнес сгради, които обслужваха хората с пари.
Фредерик излезе от магистралата и минаха покрай липсващия салон на „Мерцедес“, както трябваше да се предполага, елегантна сграда от другата страна на пътя, разположена непосредствено до супермаркет „Джъмбо“.
След това излязоха на двулентов път, който накара Фредерик да намали на сто и десет, после наби рязко спирачки и зави към двуетажна къща с червен покрив, очевидно предназначена за охраната на портата.
Издяланият от дърво надпис гласеше:
КЪНТРИ КЛУБ „БУЕНА ВИСТА“
Четирима охранители препречиха пътя им. Двама прегледаха щателно „Мерцедеса“, преди да вдигнат бариерата на червено и бяло райе. Всички от охраната бяха въоръжени, а в къщата се виждаше стойка с шест пушки. Приличаха на американски „Итака“.
„Ето на това — помисли си Кастило — му се казва охраняван обект.“
Щом влязоха, забелязаха знаците за ограничение на скоростта трийсет километра и бабуни на всеки двеста метра. Този път Фредерик се съобрази с ограничението.
Влязоха навътре и чак когато се отдалечиха достатъчно от портата, забелязаха първите къщи.
Мерцедесът мина по извита алея покрай няколко великолепни къщи, заобиколени от забележително поддържани градини. Тук нямаше решетки по прозорците, както в скъпите къщи на „Сан Исидро“. Минаха покрай игрище за поло — отстрани бяха подредени още от прекрасните къщи — след това покрай още едно, покрай зелени площи, докато най-сетне стигнаха до клуба край игрището за голф. На паркинга се виждаха поне трийсет автомобила.
Пътят се изви покрай други къщи, значително по-големи. Някои — може би дори всички — бяха оградени с жив плет, достатъчно висок, така че се виждаха само вторите етажи на къщите. Кастило забеляза, че плетът умело прикрива огради от ковано желязо.
Фредерик отби и спря пред триметрова порта. Тя се отвори след секунда. Чарли забеляза работник до устройството, което контролираше портата. Човекът имаше пистолет, скрит под дънковото яке. Щом влязоха, Чарли забеляза мъж в количка за голф да обикаля градината. В количката се виждаше чанта със стикове за голф, които не успяваха да прикрият цевта на пушка.
„Това тук май е охранявано имение вътре в охранявания клуб, за разлика от строго охраняваните клубове, където посетителите не искат да се знае каква е сексуалната им ориентация.“
Първо забеляза хеликоптер „Бел Рейнджър“ на ливадата, чак след това обърна внимание на къщата: впечатляваща, типично английска постройка от червени тухли с красиви прозорци. Докато приближаваха, вратата се отвори, показа се висок мъж към края на трийсетте и заслиза по стълбите към калдъръмената алея за коли.
Александър Певснер — известен още като Василий Респин и Алекс Дондиемо и още поне пет имена, международен търговец на оръжие и, както се твърдеше, шеф на поне десет доста съмнителни предприятия, за когото поне тринайсет правителства бяха издали заповеди за задържане — бе в сиви памучни панталони, бяла риза (разкопчана на врата, за да се подава, съвсем по аржентински, копринен шал, захванат със сребърен пръстен), бледосин пуловер и лъснати до блясък кафяви обувки с дебели гумени подметки.
Той скръсти ръце на гърдите, усмихна се, зачака „Мерцедеса“ да спре и Фредерик да се втурне, за да отвори задната врата.
— Здравей, Чарли — провикна се Певснер на руски, когато Кастило слезе. — Благодаря ти, че дойде. Много се радвам да те видя.
— Честно да ти призная, не останах във възторг от първата ти покана, Алекс — отвърна Кастило, също на руски, и подаде на Певснер ръка.
— Вече се извиних. Готов съм да се извиня още веднъж.
— Веднъж е напълно достатъчно, Алекс — реши Кастило и добави: — Хубава къща.
Певснер отдръпна ръка, стисна стегнато раменете на Чарли и го погледна в очите. Очите на Певснер бяха големи, сини и невероятно искрящи. Когато се запознаха, Чарли дори се бе запитал дали Певснер не шмърка разни стимуланти през носа.
— Трябва да ти задам два въпроса, приятелю — започна Певснер. — След малко ще разбереш защо се налага.
— Питай.
— Какво правиш в Аржентина? Защо си тук?
„Това е от онези случаи, когато е най-разумно да кажеш истината, неподправената истина.“