Чарли отговори, без да се колебае.
— Съпругата на заместник-посланика ни е изчезнала при обстоятелства, които говорят за отвличане. Президентът ме изпрати да разбера какво става.
Кастило забеляза, че отговорът му изненада Певснер, но не попита защо.
— Значи идването ти няма нищо общо с мен.
Чарли поклати глава.
— Абсолютно нищо. Нямах представа, че ти — или Хауърд — сте в Аржентина.
Певснер дълго се вглежда в очите на Кастило.
„Алекс, пет пари не давам колко дълго ще ме изследваш, за да ме хванеш в лъжа. Казах ти истината. Ако имам късмет, ще забележиш, че ме е страх от теб, при това немалко.“
Най-сетне Певснер стисна приятелски ръцете на Кастило и го пусна.
— Благодаря ти за откровеността, приятелю — каза той. — Да влезем, да пием по чаша вино, тъкмо ще те запозная със семейството си.
— Твоето семейство ли? — заекна Чарли.
— Да. Моето семейство. Съпругата ми и децата.
„Мама му стара! Значи затова била цялата тази предпазливост. Какво, по дяволите, правят тук?“
След като Кастило се запозна с Александър Певснер във Виена, той докладва на секретаря на Вътрешна сигурност Мат Хол, че Певснер му е разкрил, че липсващият „727“ е откраднат от сомалийски терористи, които възнамерявали да го блъснат в Либърти Бел. Певснер бил казал, че е готов да направи всичко по силите си, за да помогне да го открият, защото по ред причини бил против мюсюлманските терористи, като на първо място бил фактът, че е семеен мъж, който обожава съпругата и трите си деца. Не искал да пострадат от мюсюлмански фанатици. След това Певснер му бе показал снимка със семейството си: изключително привлекателна руса жена и три руси деца, сякаш снимани за някоя реклама. Кастило съзнаваше, че аргументите му звучат невероятно, че Хол ще го разпъне на кръст, преди да му повярва.
Не бе подготвен за шока, изписал се по лицето на Хол и по лицата на Джоуел Исаксън и Том Макгайър. Те не само че не повярваха на нито една негова дума, но — което бе значително по-лошо — поставиха под съмнение репутацията му, защото губеше не само своето време, ами и тяхното с налудничави твърдения.
— Чарли, чел съм досието му — каза Исаксън. — Ей толкова дебело е. — Той бе разперил широко ръце. — Той е и убиец, и изнудвач, и трафикант, и търговец на оръжие, да не говорим за подкупите, които е раздавал, абе каквото се сетиш, но никога не е бил предан съпруг и баща.
— Аз му вярвам — бе настоял Кастило.
— За кое по-точно? — бе полюбопитствал Хол.
— Почти за всичко — бе отвърнал Чарли. — Снимката беше истинска, сигурен съм.
— Наистина ли вярваш, че самолетът е откраднат от сомалийците? Да не би да си се вързал, че ще го забият в Либърти Бел? И то защото един международен главорез ти го е казал — бе заявил Хол по-скоро натъжен, отколкото разгневен.
— Господине, вие сам ми казахте, че един от основните проблеми в разузнаването е, че хората на моето ниво казват на началниците си онова, което началниците искат да чуят, а не онова, в което са убедени. Аз ви казвам онова, в което съм убеден.
— Не съм ти казал подобно нещо — отсече Хол след дълго мълчание. — Беше президентът.
— Чарли, ти даваш ли си сметка, че този тип е имал чудесна възможност да те очисти? — бе попитал Джоуел Исаксън.
— Да, Джоуел, знам. Беше доволен, че не се налагало да ми направи „индийска бенка“ — малокалибрен куршум в челото — и аз му вярвам и за това.
(ЧЕТИРИ)
Певснер поведе Кастило вътре в къщата, минаха през антре на две нива към хола. С изключение на античния самовар на една маса, мебелите в хола бяха типично английски. На две от стените бяха подредени книги и картини, имаше канапе и два фотьойла също от червена кожа.
От прозорците се виждаше огромен плувен басейн с пластмасов покрив. От водата се виеше пара.
„В добрата стара Англия няма много топли плувни басейни, въпреки това имам чувството, че съм там.“
Жена на средна възраст в униформа на прислужница влезе в хола от странична врата, докато тримата мъже се настаняваха.
— Ще помолиш ли госпожа Певснер, стига да е удобно на нея и на децата, да слязат при нас? — нареди Певснер на руски.
Жената кимна, без да се усмихва. Излезе през вратата, откъдето бяха влезли Певснер, Кенеди и Кастило.
— Хауърд, виж някой в кухнята да ни донесе вино и всичко останало — нареди Певснер на английски.
— Червено, нали, Чарли? — попита Кенеди. — Каберне?
— Да, ако обичаш — отвърна Кастило и пристъпи към самовара, за да го огледа отблизо. Тъкмо бе решил, че е истинска руска антика, когато Певснер заговори на руски: