Това е семейство. Тогава беше хубаво.
Струва ми се, че на Бети Шнайдер би й допаднало. А не някакъв тип с пушка, настанил се в количка за голф. Ана и трите деца биха й харесали, също и гордият татко, който приготвя пица за всички, без да се изцапа.
Какво ли ще вечерят децата на семейство Мастърсън тази вечер?
Какво ли им е казал нещастникът?
Дали се преструва, че всичко е наред?
Дали се опитва да ги подготви за най-лошото?
Господи, когато разбереш, че някой е бил отвлечен, никога не се замисляш за децата! Какъв противен начин да изкараш някоя и друга пара, като отвлечеш майката на едно дете!
А аз се правя на мил и любезен, докато Алекс следи как се пече пицата.
В Буенос Айрес не мога да направя нищо, така че защо се чувствам толкова зле?“
— За какво се замисли, Чарли?
Кастило се обърна към застаналия до него Хауърд Кенеди.
Беше изчезнал нанякъде, когато Кастило и Ана Певснер влязоха да поплуват, и оттогава не се беше мяркал.
— Питах се какво ли ще вечерят децата на семейство Мастърсън — отвърна Кастило.
— Децата на же…?
Кастило кимна.
— Алекс работи по въпроса — опита се да го успокои Кенеди. — Скоро ще разберем нещо.
— Господи, надявам се. Как се наказва отвличането тук? Имаш ли представа?
— Не съм сигурен, но за убийство дават средно петнайсет години, което означава, че ги пускат на свобода на седмата, в най-лошия случай на десетата година от присъдата.
Прислужницата рускиня донесе готовата пица и Алекс Певснер остана да наблюдава критично как жената я реже с огромен касапски нож.
Докато вечеряха, Певснер го търсиха три пъти по телефона — след пицата имаше пържоли и картофи, печени във фолио на жар, а Кастило не можеше да диша от преяждане — всеки път той ставаше и се оттегляше в тясна стаичка с прозорец, през който Чарли го наблюдаваше как говори.
Тази стая напомни на Чарли за „телефонната кабина“ отстрани на конферентната зала на генерал Нейлър в щабквартирата в Тампа, където се намираше телефонът за обезопасена връзка.
Първите два пъти Певснер се върна на масата, без да каже и дума, но всеки път, когато приключваше разговора, викаше Чарли настрани.
Отстъпваха на десетина метра от навеса.
— Съжалявам, Чарли, нищо засега. Последно ми се обади човек, който има връзки в ДРУ… нали знаеш кои са ДРУ?
Чарли кимна.
— Ако някой знае какво става, това са ДРУ. Заели са се много упорито с въпроса. Натискат ги отгоре.
— Благодаря ти за усилията — каза Чарли.
— Ще продължа да разпитвам — обеща Певснер. — Източниците ми са на мнение, че не става въпрос за обикновено отвличане. Връзката ми във Федералната полиция и жандармерията каза, че са прибрали на разпит всички, които някога са били заподозрени в отвличане, но така и не са научили нищо. — Замълча за миг, след това попита: — Този тип наистина ли е прибрал петдесет милиона долара, след като е бил прегазен от камион?
— Шейсет — уточни Чарли.
— Възможно е похитителите да не са аржентинци. Има вероятност да са американци.
— Може — съгласи се замислено Чарли.
„Ще го съобщя в имейла си до Хол. Това е единствената смахната идея, за която не се сетихме по време на брейнсторминга.
Защо да пращам имейл? Цяла нощ няма да мигна, ако започна да си пращам имейли с Хол. А и Дарби ме предупреди, че утре ще ме издаде пред посланика. Най-добре да се обадя.“
Той извади мобилния и натисна копче за автоматично набиране, без дори да му мине през ум, че тук, в провинцията, може и да няма покритие.
— Дарби.
— Чарли Кастило се обажда. Искам обезопасена връзка с Вашингтон. Можеш ли да уредиш?
— Мога, но проблемът е, че си просто агент на Тайните служби и ще започнат да задават въпроси.
— Давай тогава, кажи на посланика. Какво толкова?
— Добре. Според мен това е най-добрият подход. Ще подготвя нещата в посолството. Ти къде си?
Кастило знаеше, че Певснер се опитва да хване края на разговора.
— Чувал ли си за едно малко градче, наречено Машвиц?
— Да. Няма да те питам какво, по дяволите, търсиш там.
— Не ме питай. Има още нещо, Алекс. Дочух, че похитителите може и да не са аржентинци, че има голяма вероятност да се окажат американци.
— Федералната полиция много деликатно подхвърли тази възможност на ФБР. Ако забележиш, че в информационния център са се разработили, да знаеш, че изпращат на НИК — Националния информационен център по криминалистика — списък с имената на всички американци, които са влизали в Аржентина през последните трийсет дни. Може пък те да попаднат на нещо интересно.