Прозорците на алфата бяха силно затъмнени и Кастило не бе забелязал друг на задната седалка. Обърна се и забеляза як рус мъж на около четирийсет. Кастило протегна ръка.
— Mucho gusto, mi coronel.
Мунц стисна стегнато ръката му.
— Mucho gusto — отвърна той и добави: — Senor Дарби ми разказа за вас, сеньор.
„Интересно какво ли ти е казал?“
Колата минаваше покрай френското посолство и надуваше клаксона на къси непрекъснати бибиткания. Шофьорът мина на червено и едва не бе отнесен от камион фиат, който караше по „Авенида 9 Хулио“. Алфата зави със свистене на гумите по „9 Хулио“, след това пое с пълна газ по магистралата в крайната дясна лента, която бе единствено за аварирали автомобили.
— Какво е станало? — попита Кастило. — Къде отиваме?
— Гадовете са застреляли Мастърсън — обясни шофьорът.
„Какво каза той? Застреляли са я, така ли? Мили Боже!
Само че той така го каза, сякаш говореше за господин Мастърсън.“
— За госпожа Мастърсън ли говорите?
— Не, за Мастърсън.
„Мама му стара.“
— Мислех, че Дарби е сложил хора, които да го пазят.
— Да, сложил е. Мен. Аз прецаках нещата отвсякъде.
Стигнаха до будките, където се плащаше пътна такса. Без да намали, като не спираше да натиска клаксона, шофьорът продължи по дясното платно, въпреки че полицаят, който забеляза да приближават, размаха трескаво ръце. Полицаят отскочи настрани в последната минута и посегна към пистолета си.
— ДРУ! ДРУ! ДРУ! — изкрещя полковник Мунц през отворения прозорец.
„Господи, дано да повярва!“
Изстрел не последва.
„Поне аз не го чух.“
Стигнаха до Т-образно кръстовище на пътя. Минаха на нов червен светофар и шофьорът зави наляво, мушна се между две ремаркета и даде рязко газ.
Кастило забеляза, че са на „Авенида Президенте Кастильо“.
„Улицата не е достатъчно елегантна, за да я кръстят на Кастильо, на Ел Президенте или на Сан Антонио.“
Очевидно това бе пътят към доковете и асфалтът показваше следи от износване от гумите на тежкотоварни камиони. Алфата подскачаше всеки трийсетина секунди.
В колата бе прекалено шумно, за да задава въпроси, а и не бе много разумно да разсейва шофьора, докато кара.
„Авенида Президенте Кастильо“ завиваше наляво и свършваше, факт, на който шофьорът не обърна никакво внимание, и за малко да го блъсне огромен камион „Скания“ с ремарке, натоварено с два контейнера.
Последва нов ляв завой и Кастило разбра, че са излезли на „Авенида Томас Едисън“. Тук бе още по-неподдържано от „Авенида Президенте Кастильо“. Асфалтът по двулентовия път бе почти напълно изтрит от паветата, върху които някога е бил излят. От лявата им страна се виждаха изоставени складове, а от дясната бяха запуснатите докове, покрай които бяха вързани ръждясали и наполовина потънали лодки и катери.
Най-сетне видя сините и червените светлини.
Федералната полиция бе спряла по средата на улицата, униформените бяха вдигнали високо ръце, за да ги спрат. Кастило забеляза още шест ченгета, които разтоварваха бариери от каросерията на камион.
Шофьорът наби спирачки, намали, ала не спря.
Полковник Мунц се бе подал от задния прозорец, размахваше документите си и крещеше:
— ДРУ! ДРУ! ДРУ!
Полицаите се отдръпнаха, а двама дори отдадоха чест.
Петдесет метра надолу по улицата бе застанал огромен — и невероятно самонадеян — сержант от федералната полиция, който вдигна арогантно ръка, за да ги спре.
Арогантността му се стопи в мига, в който позна Мунц.
— Насам, mi coronel — упъти го той, сочейки към пуст склад с отворени врати, на около трийсетина метра.
Там бяха спрели три полицейски коли, едната на Федералната полиция, втора на Военноморската префектура — силите на реда за пристанището, и трета на Националната жандармерия. Имаше и няколко немаркирани автомобила с включени сини лампи, две линейки, едната от Немската болница, втората на Военноморската префектура.
Петдесетина метра по-нататък, по средата на пътя, бе спрял огромен камион с ремарке, а контейнерът, който очевидно бе пренасял, бе паднал по средата на пътя. Шофьорът на камиона бе съобразил да постави триъгълник на пътя и да пусне аварийни светлини.
Когато шофьорът наби спирачки и алфата спря шумно пред пустия склад, Кастило забеляза такси, паркирано с предницата навътре. Между таксито и предната част на сградата се бяха събрали седем или осем човека, повечето в униформи с пагони на офицери от старшия полицейски състав.
Мунц изскочи от задната седалка на алфата и закрачи към тях. Кастило и шофьорът слязоха и го последваха. Насъбралите се полицаи се обърнаха към тях. Неколцина от офицерите отдадоха чест.