— Има ли нещо друго, ваше превъзходителство? — попита Мунц.
Силвио отговори, но се обърна към Дарби.
— Децата.
— Жена ми е в дома на семейство Мастърсън — отвърна Дарби.
— Ще изпратя и моята съпруга веднага щом се свържа с нея — реши Силвио. След това попита: — Предполагам, сте направили каквото е необходимо за охраната им.
— Да, господине.
— Ваше превъзходителство, ще изпратя най-добрите си хора и те няма да изпускат сеньора Мастърсън и децата от поглед — намеси се Мунц. — Съзнавам, че вече нямате голямо доверие на думите ми.
— Защо го казвате, полковник? — попита любезно посланикът.
— Двамата със сеньор Сиено седяхме в колата му пред дома на Мастърсън от единайсет вечерта, а сеньор Мастърсън ни се изплъзна.
„Значи така се казва. Сиено. Пол Сиено.“
— Така ли възприемате случилото се? Той ви се е изплъзнал?
— Изплъзна се от нас със сеньор Сиено и хората на сеньор Сиено и моите. Осем човека наблюдаваха къщата, ваше превъзходителство.
— А защо мислите, че си е бил поставил за цел да ви се изплъзне?
— Според мен похитителите са се свързали с него, поискали са среща и са го заплашили, че жена му и децата ще пострадат, ако не дойде сам. Затова е отишъл сам. Нямам представа как е успял, но е бил отчаян и е успял да се измъкне, без да го забележим, а след това е хванал такси — най-вероятно от железопътната гара на „Сан Исидро“ — и е тръгнал към мястото на срещата. Ваше превъзходителство забеляза ли, че таксито не е от градските?
— Да, забелязах — потвърди посланик Силвио. — Честно казано, и аз си представях, че е станало нещо подобно.
— Искрено съжалявам и се чувствам безкрайно неловко, ваше превъзходителство, защото не изпълних дълга си — продължи Мунц.
— Двамата със Сиено сте били в колата на Пол цяла нощ — успокои го Силвио. — Едва ли някой може да ви обвини, че сте проявили небрежност.
— Прецаках нещата отвсякъде, господин посланик, това е истината — намеси се Пол Сиено.
— Според мен не е така, Пол — обърна се към него Силвио, след това се завъртя към Алекс Дарби. — Алекс, би ли останал тук, за да научиш всичко, което излезе? А после отиди в болницата.
— Добре, господине.
— Господин Кастило, може ли за момент?
— Да, господине, разбира се.
Силвио хвана Чарли под ръка и го поведе настрани, за да не чуе никой разговора им.
— Налага се да поговорим, господин Кастило — започна посланикът. — Има ли причина да не го направим веднага? Ще се върнете ли с мен в посолството?
— Да, господине, разбира се.
— Имате ли някаква представа какво става тук, господин Кастило? — попита посланик Силвио, щом се качиха в служебното беемве. — Има ли нещо, което трябва да знам?
— Господине, нямам абсолютно никаква представа какво става — призна Кастило, след това заекна. — Освен че сме се накиснали в шибана бъркотия.
— Аз съм дипломат и не би трябвало да използвам такива изрази, но съм напълно съгласен с оценката ви.
— Моля да ме извините, господине. Изплъзна ми се неволно. Той беше добър човек!
— Наистина — съгласи се Силвио. След това се извини, извади мобилен телефон и натисна копче за автоматично набиране.
— Убили са Джак, любов моя — каза той на испански. — В момента не знам нищо повече. Бетси е упоена и я откараха в Немската болница…
— Не. Дрогирана е. Не упоена…
— Щях да те помоля да отидеш в болницата, но докато не я върнат в пълно съзнание, няма смисъл. Съпругата на Алекс Дарби е при децата на Мастърсън…
— Благодаря ти. На всяка цена вземи поне един от хората на Лауъри със себе си и карайте бавно, за да могат да ви следват от федералната полиция…
— Никой не може да повярва, любов моя. Послушай ме и направи каквото ти казах. Ще ти се обадя пак.
(ДВЕ)
Кабинетът на посланика
Посолството на Съединените щати
„Авенида Колумбия“ 4300
Палермо, Буенос Айрес, Аржентина
08:35, 23 юли 2005
— Предполагам, че ще искате да докладвате на началниците си, господин Кастило — започна посланик Силвио, щом въведе Чарли в кабинета си.
— Да, господине.
— Можете да се обадите оттук.
— Много любезно, господине, но нямам нищо против да…
— Не сме приключили разговора, нали? — прекъсна го Силвио. — Веднага щом разговарям с държавния секретар, ще наредя да ви свържат.
„Дали го прави, за да изглежда на добряк — струва ми се, че си е такъв, — или за да чуе какво имам да кажа?“
— Много ви благодаря, господине.
— След като казах, каквото имам да казвам, нямам представа как да се свържа с държавния секретар по това време на денонощието — във Вашингтон е колко, пет и половина. Едва ли тя ще иска да чуе новините от мен.