— Силвия, запознай се с господин Кастило. Господин Кастило, това е госпожа Силвия Грунблат, Връзки с обществеността.
Госпожа Грунблат подаде ръка по начин, който подсказваше, че това за нея е необичайно и го смята за пълна загуба на време.
— Какво знаеш до момента, Силвия?
Тя погледна Кастило, сякаш се чудеше дали може да говори пред човек, когото не познава.
— Кен Лауъри ми разказа — заяви тя. — След това ми позвъни, за да ми каже, че е в Немската болница, и преди да дойда в посолството, се отбих там. От него разбрах подробностите.
— Външният министър идва насам. Когато пристигне, искам да му покажа изявлението ни за пресата.
— И какво да се казва в изявлението?
— Още в началото искам да изразим нещо като благодарност към аржентинското правителство, на които сме разчитали още от самото начало на тази трагедия, за положените усилия и за пълното доверие.
Госпожа Грунблат се замисли за около петнайсет секунди.
— Добре. Какво друго?
— Силвия, от теб научих, че когато няма мърдане, трябва да кажем истината.
— А истината каква е?
— Всички знаем, че госпожа Мастърсън изчезна при обстоятелства, които ни карат да мислим, че е била отвлечена, че господин Мастърсън е бил убит, вероятно от похитителите, а тя е оставена в таксито, където е намерено тялото му.
— Добре. Заемам се веднага.
— На него ще му трябват около петнайсет минути, за да стигне до посолството.
— Ще бъде готово, господин посланик.
— Бих искал да погледна написаното от госпожица Грунблат — намеси се Кастило.
Тя му отправи леден поглед.
— Госпожа Грунблат, господин Костело.
— Името ми е Кастило, госпожо Грунблат.
— Искате ли да добавите нещо, господин Кастило? — попита Силвио.
— О, не, господине. Просто искам да знам какво е изявлението ни.
— Мога ли да попитам кой е господин Кастило? — обади се отново тя.
— Работи за президента, Силвия, което означава, че трябва да му казваме всичко, което иска да знае.
— Мога ли да го спомена в изявлението? — попита любопитно тя.
— В никакъв случай — отсече Кастило.
Тя вдигна и двете си ръце, за да покаже, че това няма да излезе от нея при никакви обстоятелства. Чарли й се усмихна.
— Да не би да убивате хората, които надничат през рамото ви, докато работите? — попита той.
— Само ако се опитват да ми надничат в деколтето — отвърна тя. — Толкова ли сте нетърпелив да разберете какво съм намислила?
— Иска ми се да му хвърля едно око, преди да отида в болницата — уточни той.
— Дадено — съгласи се тя.
— Ще ви осигуря кола и шофьор, господин Кастило — предложи посланикът.
— Ще повикам такси, господине.
— Приемете колата — настоя посланикът.
— Благодаря ви, господине.
(ТРИ)
— Какво ще кажете? — попита госпожа Грунблат.
— Точно както го иска посланикът — отвърна Чарли. — До кого ще го изпратите?
— Щом шефът го одобри, ще го пратя по имейла първо на „Хералд“ — английския вестник тук, — след това на Агенция АП, след това на „Ню Йорк Таймс“. След това ще им позвъня, за да ги уведомя, че съм го пуснала. След това на всички останали и на местните медии.
— Може ли едно копие до Карл Госингер във „Фор Сийзънс“.
— Кой е той?
— Работи за немския вестник „Тагес Цайтунг“.
„Той на свой ред най-безсрамно ще перифразира внимателно написаното от вас и ще го изпрати като свой материал.“
Тя го погледна любопитно, но не попита нищо повече.
— Смятайте, че съм го изпратила.
Вратата на кабинета й се отвори и влезе едър мускулест млад мъж в цивилно облекло. Вълненото сако не прикриваше особено успешно пистолета, втъкнат под колана. Кастило бе сигурен, че е пехотинец от охраната.
— Господин Кастило?
— Да.
— Господине, колата ви очаква.
— Готов съм — отвърна Чарли. Погледна госпожа Грунблат. — Благодаря.
— Ако откриете нещо, нали няма да ме оставите на тъмно?
— Вие ще сте втората, която ще научи.
Пехотинецът го поведе към служебното беемве в мазето и задържа вратата отворена.
— Нали нямаш нищо против, ако седна отпред? — попита Чарли.
— Не, господине. Както искате, господине.
Кастило заобиколи и отвори вратата до шофьора. На седалката бе оставен кожен несесер.
— Този несесер твой ли е? — попита той.
— Не, господине, за вас е.
— Посланикът мисли, че имам нужда от бръснене ли?
— Това е оръжието ви, господине. Пистолет.
— Наистина ли?
Кастило дръпна ципа на несесера. Вътре бе поставена полуавтоматичен деветмилиметров „Берета“.
„Много мило от страна на Силвио.“