Кастило извади пистолета от несесера и натисна копчето за освобождаване на пълнителя. Той така и не помръдна. Чарли го огледа. Нямаше пълнител.
— Господине, това е деветмилиметров полуавтоматичен пистолет „Берета“ модел 93.
— Да му се не види.
— Да, господине. Ще изстреля откос при натискане на спусъка.
— Този не може.
— Защо, господине?
— Няма… как им се казва? „Куршуми“ ли бяха?
— Господине, те са в пълнителя.
Показа на Кастило как става и чак тогава разбра, че Чарли се забавлява за негова сметка.
— Какво има, сержант? — попита Кастило и посегна към пълнителя.
— Щаб-сержант, господине.
Той пусна пълнителя с огромно нежелание, Кастило го взе и провери дали в цевта няма патрон, а след това върна пълнителя на мястото му.
— Сержант, бяхме дотук, което ще рече, че за последен път ме наричаш „господине“, защото истината е, че съм най-обикновен войник.
— Господине, посланикът не каза…
— Не разбра ли, че ти казах да не ме наричаш „господине“?
— Извинете, гос…
— Едва ли посланикът знае, че съм войник. Всъщност мога да ти давам заповеди, защото съм майор.
— Да, гос… — започна сержантът. — Майоре, казах го автоматично. Непрекъснато се обръщам към цивилните с „господине“.
— Опитай се да не се обръщаш така към мен, става ли?
— Да, господине. Ох, по дяволите.
— Съжалявам, че повдигнах въпроса — разсмя се Кастило. — Да вървим, сержант.
(ЧЕТИРИ)
Стая 677
Немската болница
„Авенида Пуейредон“
Буенос Айрес, Аржентина
09:40, 23 юли 2005
Във фоайето на болницата се бяха събрали поне шестима униформени полицаи и когато Кастило попита къде се намира госпожа Мастърсън, един от тях, сержант, се приближи застрашително.
— Сеньор — започна той.
Приближи се висок мъж с хубави дрехи.
— Сеньор Кастило?
Чарли кимна.
— Последвайте ме, сеньор.
— Пий едно кафе — обърна се Кастило към пехотинеца.
— Посланикът нареди да не ви изпускам от поглед.
— Браво, този път нямаше „господине“ — отбеляза Чарли. — Кажи на посланика, че съм ти създавал трудности. Не се притеснявай.
Пехотинецът едва се сдържа да не каже „господине“.
— Ще ви чакам тук.
Високият мъж махна на Кастило да се качи в асансьора и кимна на друг добре облечен мъж, който чакаше в кабината. Мъжът натисна копче на шестия етаж.
Имаше табелка, която показваше, че асансьорът е произведен в заводите на „Сименс“.
„Фоайето е безупречно чисто и лъснато. Има и надпис «RAUCHEN VERBOTEN!» в червено и черно! Когато са я кръстили Немска болница, са имали предвид немски ред и дисциплина.“
Когато вратата се отвори, Кастило видя още униформени полицаи и неколцина от добре облечените мъже, от което заключи, че са агенти на ДРУ.
Високият мъж ги поведе по коридора към една врата, отвори и даде знак на Кастило да влезе.
Полковник Мунц беше в стаята, която се оказа нещо като наблюдателен център. На стената имаше цяла редица монитори — всички до един немско производство.
— Реших, че е най-добре да оставя сеньор Дарби и сеньор Лауъри да поговорят с госпожа Мастърсън — каза вместо поздрав Мунц. — Едва ли в момента изпитва някакви симпатии към аржентинците.
Той освободи високия мъж и посочи мониторите. На два от тях се виждаше госпожа Мастърсън. Беше седнала в леглото, облечена в болничен халат. Лауъри беше от едната й страна, а Дарби от другата. Отпуснатата й ръка беше вързана към система. Чу, че Дарби й говори нещо, но така и не успя да разбере.
— Откога е в съзнание? — попита Кастило.
— От около десет минути — отвърна Мунц. — Откриха наркотик в кръвта й. Дадоха й нещо, за да неутрализира действието му. Очевидно е подействало.
— Не чувам какво си говорят.
Мунц се приближи до мониторите и увеличи звука.
Дарби я уверяваше, че децата й са добре, че ги охраняват аржентинската полиция и хора на посолството.
Кастило имаше чувството, че Дарби повтаря едно и също, което означаваше, че тя все още е под въздействието на наркотика.
Мобилният на Мунц звънна.
Мунц отговори на испански, но продължи на немски.
Скоро стана ясно, че говори с човек, който никак не се впечатлява, че звъни на полковник Мунц от ДРУ. Обясняваше, че се е случило нещо и не е успял да се прибере, както бил обещал, но очевидно това не бе достатъчно. По всяка вероятност полковникът говореше с госпожа Мунц.
Чарли отново насочи вниманието си към Дарби и предпазливите въпроси, които той задаваше на госпожа Мастърсън.
Тя нямаше много за казване. Откакто била похитена и усетила убождане със спринцовка в бедрото, не помнеше почти нищо, докато не се събудила в таксито до мъртвия си съпруг.