Не успяла да види похитителите; дори нямаше представа колко са. Не можеше да каже къде са я отвели. Не можеше да опише стаята, в която са я държали.
На Кастило тъкмо му мина подозрителна мисъл — „Господи, та тя сигурно все още бе под въздействието на бупивакаин“ — когато Мунц му заговори на немски.
— Струва ми се, че говорите немски, хер Кастило.
Чарли се обърна към него.
— Докато разговарях със съпругата си с доста силно изразен хесенски акцент, забелязах отражението ви в огледалото. Усмихвахте се.
„Защо се опитва да излъже? При това Дарби, който е стар близък приятел на семейството?“
— Признавам си, виновен съм — отвърна Кастило на немски. — Майка ми беше германка. От Хесен.
„Трябва на всяка цена да изпратя имейл на «Тагес Цайтунг», за който няма да споменавам пред Мунц.
Освен това трябва да звънна на Певснер.
Защо не му взех телефона; имам само мобилния на Кенеди.
Той или ще ми каже номера, или ще накара Певснер да ми позвъни.
Сигурно просто се страхува. Има защо да я е страх.
Сигурно знае, че Дарби е от ЦРУ и че е в безопасност с него.“
— Ами? — учуди се Мунц. — Откъде в Хесен е майка ви?
„Господи, какво е разбрал? Да не би да ме е свързал с Госингер в «Четири сезона»? И Сантини, и Дарби казаха, че ДРУ са от добрите.“
— От малко градче, наречено Бад Херсфелд.
— Знам го. Семейството на баща ми е от Гисен, а семейството на жена ми — от Касел.
— Как се озовахте тук?
— Роден съм тук. Някой ден може би ще ви разкажа как майка ми и баща ми са пристигнали тук. И родителите на жена ми.
— Добре.
„Тя вече не е под въздействието на наркотика. В момента решава какво да премълчи. Лъже.“
Мунц реши да говори направо.
— Знаете ли нещо за организацията „Гелен“?
Кастило кимна.
Непосредствено след Втората световна война германският щабен офицер Райнхард Гелен, който отговарял за „Източното разузнаване“, се предал на американците и им предал не само данните, с които разполагал, но описал цялата разузнавателна мрежа — която се оказала безценна, защото освен останалите сведения, посочвала внедрените шпиони в Съветската армия и Москва.
В замяна поискал нито един от офицерите му да не бъде съден като нацист, а американците да изтеглят семействата им от Германия на безопасно място — например Южна Америка. Аржентина била съвършено място, а съпрузите им щели да заминат по-късно.
Сделката била сключена.
Когато Кастило чу тази история за пръв път, като кадет в „Уест Пойнт“, остана силно впечатлен. По онова време се питаше кой е взел решението да се разправя с Гелен; сигурно е бил някой високопоставен. Ако навремето се бе разчуло, щял да последва политически взрив.
Още оттогава се опитваше — години наред имаше достъп до секретна информация — да разбере нещо повече. Така и не бе успял. Беше стигнал до заключението, не доказателство, че президентът Хари С. Труман лично е взел решение, вероятно по препоръка на генерал Айзенхауер, който по онова време е бил главнокомандващ в Европа. Непосредствено след смъртта на Рузвелт, Труман се заел със Съветския съюз, който възприемал като огромна заплаха.
— Майка ми е пристигнала тук през 1946 година, а баща ми — през 1950 — продължи Мунц. — Станал един от малкото цивилни инструктори във Военната академия. Почина преди няколко години и бе погребан до Ханс фон Лангсдорф. Името говори ли ви нещо?
— Капитанът на „Граф Шпее“ — отвърна Кастило.
„Защо ми разказва всичко това?
За да ми подскаже, че е от добрите ли?
Може би Дарби го върти на пръста си и той иска да го знам.
Може би иска да си мисля, че е muy simpatico и ще гледам на него като на приятел и ще споделям с него разни тайни.
Само че не мога да си губя времето в разни игрички с него.“
— Когато господин Дарби излезе, ще го помолите ли да ми позвъни? Няма смисъл да чакам.
— Разбира се — кимна Мунц.
(ПЕТ)
Стая 1550
Хотел „Фор Сийзънс“
„Черито“ 1433
Буенос Айрес, Аржентина
10:35, 23 юли 2005
— Ще те заведа на бара да пиеш чаша кафе, докато ме чакаш — обърна се Кастило към сержанта, когато влязоха във фоайето на хотела.
— Пак ще ви напомня, че посланикът ме предупреди да не ви изпускам от поглед.
— Имам нужда от трийсет минути, в които да не си около мен — отвърна Кастило. — Ако сметнеш за необходимо, сержант, обади се на посланика и му предай какво съм казал. Ако ли не, чакай в бара и това ще си остане между нас.
— Бих казал „Добре, господине!“, но вие не ми разрешавате. Само да не ми избягате. Тогава аз ще опера пешкира.