— Според мен ще предпочете да се занимава с това, вместо да лежи в леглото си в „Уолтър Рийд“ или да си стои вкъщи.
— Ще разбера дали е така, но ако ти откажа, после няма да мога да намеря достатъчно оправдания за пред президента. А като знам в какво настроение е в момента, едва ли ще изслуша обясненията ми. „Господине, майор Милър е в «Уолтър Рийд» и се възстановява след операция на коляното.“
— Да, господине.
— Ще ти се обадя, когато разбера по кое време пристигат самолетите.
— Благодаря ви, господине.
— Чарли, нали си чувал израза, че „добрите дела не остават ненаказани“?
— Да, господине.
— Почти съжалявам — отбележи, че използвам „почти“, — че намери онзи проклет „727“.
— Разбирам, господине.
(ДВЕ)
— Докторе, чакайте да видим дали съм ви разбрал правилно. — Секретарят на Вътрешна сигурност разговаряше по телефона със завеждащия ортопедичното отделение в Армейския медицински център „Уолтър Рийд“. — Значи, ако майор Милър държи крака си неподвижен, няма причина да остава в „Уолтър Рийд“ през петнайсетте дни до свалянето на гипса?
— Значи е наясно с всичко това и може да ползва болничния си, така ли?
Хол погледна Джоуел Исаксън, отпуснал се на стол от другата страна на бюрото, докато повтаряше думите на лекаря.
— Препоръчвате му да се прибере у тях и да разчита на грижите на майка си, която познавате открай време.
— Мислите, че трябва да съм наясно, че майор Милър е противен инат също като баща си, когото познавате от по-дълго, отколкото майка му, и го казвате, защото, въпреки съветите ви, той е решил да не излиза в болнични.
Исаксън се усмихна и поклати глава.
— С ваше разрешение, докторе, бих искал да поканя майор Милър да се заеме с някои дребни задачи — чисто административни — в офиса ми. Ако е съгласен, ще го настаня на подходящо място — с обслужване по стаите — и ще му осигуря човек, който да се грижи за него.
— Само да си пази крака ли? Няма проблем, докторе.
— Джоуел, обади му се — нареди секретар Хол. — Ако се обадя аз, той ще го приеме като заповед.
Исаксън кимна и посегна към телефона на Хол. Хол му подаде листче с телефона на „Уолтър Рийд“ и Исаксън го набра.
— Включи говорителя — нареди Хол.
— Дик, обажда се Джоуел Исаксън. Удобно ли е да говорим?
— За какво?
— Да ми кажеш как си, например.
— Чак до задника са ме опаковали в гипс.
— Как си?
— А ти, Джоуел, как щеше да бъдеш, ако са те натъпкали в гипс чак до топките?
— Мислех, че ще те пуснат в болнични, за да се прибереш у вас.
— Опитват се да ме накарат да си взема болнични и да се прибера у нас.
— Ти не искаш ли?
— Кажи ми, Джоуел, ако беше опакован в гипс чак до топките, щеше ли да се съгласиш да минеш курсовете за кореспонденти, които предлагат от командването и колежа към Генералния щаб?
— Нещо не те разбирам.
— Точно това е замислил генерал-майор Милър за любимия си син. Друга подобна възможност нямало да има, затова не бивало да се губи нито секунда.
— И какво смяташ да правиш?
— Гледам повторенията на разни сериали по телевизията. Не успях да убедя нито една от сестрите да ми прави компания в леглото.
— Трябва ни малко помощ в офиса. По за два часа на ден. Интересува ли те?
— Джоуел, кога за последен път те е целувал двуметров чернокож? Кога трябва да се явя?
— Дори не ме попита каква е работата.
— Ще цитирам Кларк Гейбъл в „Отнесени от вихъра“. Гледах го два пъти, докато бях тук. „Честно да ти кажа, мила, пет пари не давам!“
— Да мина ли утре сутринта, за да те взема? Надявам се, все още си добре дошъл в апартамента на Чарли?
— А защо не дойдеш да ме вземеш веднага? И къде е това копеле? Трябваше да ми донесе една бутилка онзи ден, а никакъв го няма.
— В Аржентина е.
— Току-що гледах новините по „Фокс Нюз“. Лошите видели сметката на Джак Пачката. Чарли пък какво общо има с това?
— Ще ти разкажа, когато дойдеш.
— Кога ще стане?
— Чакай малко, Дик — помоли го Исаксън, изключи високоговорителя, покри слушалката с ръка и погледна секретар Хол.
— Върви да го вземеш — нареди Хол.
— Дик, ще съм при теб след около половин час — каза Джоуел.
— Щом не може по-бързо — отвърна Милър и затвори.
(ТРИ)
Кастило излезе от телефонната кабина и се усмихна на шефа на свързочния център.
— Благодаря ви. — Посочи кафе-машината. — Има ли някакъв шанс да получа една чаша?
— Заповядайте, господине — отвърна мъжът и подаде на Чарли порцеланова чаша.