— Войник или пехотинец? — попита Кастило.
— Войник, господине. Сержант 1-ви клас.
— Не ви ли се иска от време на време да сте обикновен войник? — попита Чарли. — Да не се притеснявате за нищо, освен за посещенията на главния инспектор?
— Понякога, господине. Въпреки че тук е доста интересно, а и не е трудно.
— Познавахте ли господин Мастърсън?
— Да, господине. Един от добрите. Какво, по дяволите, става?
— Точно сега никой не знае — отвърна Кастило.
„Включително и аз, или по-точно казано, най-вече аз, а президентът ме назначи да разследвам случая.
Да не говорим, че в най-скоро време ще се превърна в най-мразения човек в цялото посолство и всички от посланика надолу ще се чудят как да ме наплюят.
И ще има защо.
Те направиха всичко по силите си, не просто по задължение, а защото се възхищаваха на Мастърсън, уважават съпругата му, а не постигнаха нищо.
Сигурно си мислят: «Някакъв надут пуяк, който се появи в Буенос Айрес преди два дена, започва да се разпорежда. Един Господ знае какви ги разправя за нас този мръсник, когато пипне телефона, за да докладва във Вашингтон.»“
Отпи глътка кафе, опари си устните и изруга:
— По дяволите!
— Трябваше да ви предупредя, че е горещо — обади се сержантът.
— Грешката е моя — успокои го Кастило.
„Добре поне, че в «Пойнт» ме научиха как да се оправям в подобна ситуация.
Най-хубавото е, че знам какво не трябва да правя.
В никакъв случай не бива да строиш войниците, за да им съобщиш: «Леле, момчета, да знаете само каква тъпа заповед ни спуснаха отгоре.»
Когато получиш заповед, колкото и да е тъпа — а при цялото ми уважение, господин президент, решението ви е изключително тъпо, — или отказваш да изпълняваш, или изпълняваш, без да си отваряш устата.
Тъй като няма как да се откаже на подобна заповед — нали «не подлежи на обсъждане», да не говорим, че съм положил клетва да изпълнявам заповеди, включително и заповедите на президента, — трябва да се изправя пред войниците, пламнал от ентусиазъм, и да се съобразя с въпросната заповед. А след това ще направя всичко по силите си, за да си изпълня задълженията.“
— Може ли да взема чашата? Посланикът ме чака от поне десет минути.
— Разбира се — кимна сержантът.
(ЧЕТИРИ)
— Господине, току-що разговарях със секретар Хол и той ми предаде заповедта на президента.
— Президентът бе много ясен какво иска да се направи; какво вие трябва да направите — уточни посланик Силвио.
— Казвам го единствено пред вас, господине, но не съм подходящ за тази работа.
— Очевидно президентът е на друго мнение — отвърна Силвио. — А и това няма никакво значение.
— Да, господине, прав сте.
— Повиках в конферентната зала всички, които имат нещо общо със случая. Вече са се събрали.
— Съобщихте ли им, господине?
— Предпочитам да знам какво искате да им кажа, преди да отидем.
— Господине, ако им представим фактите — че президентът ме е упълномощил да изведа госпожа Мастърсън и децата, както и да осигуря превозването на тялото на господин Мастърсън от страната, че вече отговарям за разследването — е най-добре.
— И аз така мисля — кимна Силвио. — Преди президентът да ми се обади, бях взел решение, което нямаше никак да се понрави на екипа на ФБР, който ще изпратят.
— Какво е то, господине?
— Полковник Мунц поиска разрешение да извърши аутопсия на тялото на господин Мастърсън и аз позволих. Беше трудно решение.
— Страхувам се, че не ви разбирам, господине.
— Навлизаме в сивата зона на законите и дипломацията — заяви Силвио. — Имаше убийство и похищение. Това са нарушения на аржентинските закони. Убийството на представител на американското правителство, независимо къде е станало, се наказва със смърт според нашите закони…
Кастило си помисли: „Ако ми трябва ново доказателство, че нямам никаква представа какво правя, вече съм убеден, че съм нагазил в прекалено дълбоки води.“
— Поне на теория правителството има право да изиска извършителите да бъдат екстрадирани в Съединените щати, за да бъдат предадени на съд. Не съм наясно — нямах време да проверя — как точно се вмества похищението на госпожа Мастърсън, но отвличането й е в разрез с аржентинските закони.
— Дори не съм мислил по този въпрос — призна Кастило.
— Затова пък аз много мислих — отвърна Силвио. — Нека приемем, че извършителите бъдат задържани, че аржентинците ги арестуват и предадат на аржентински съд. Проблемът е, че ако ги признаят за виновни, максималната присъда с двайсет до двайсет и пет години затвор.
— Тук няма смъртна присъда — потвърди Кастило.