— И само за ваше сведение, господин Кастило, макар много да ми се иска да видя тези хора — как се казва — да посинеят на бесилото, тази работа просто няма да я бъде.
— Да не говорим, че екстрадициите създават проблеми. За съжаление, голяма част от аржентинските държавници и представители на закона са против всичко, което ние norteamericanos искаме — може би наследство от Хуан Доминго Перон, — все едно че наблюдаваме рефлекса на Павлов. Почти съм сигурен, че в края на краищата екстрадирането ще бъде одобрено, но в същото време имам известни съмнения.
— Тук става въпрос за нашата смъртна присъда. Докато бях още млад и работех като консул в Париж, имаше един отвратителен тип от Филаделфия, който беше натъпкал приятелката си в багажник и я беше оставил там. Когато най-сетне се разкри и го арестуваха, адвокатът му — между другото в момента е сенатор Арлън Спектър — го измъкна под гаранция и той се покри. Открихме го във Франция. Когато се опитахме да го екстрадираме, французите, които също като аржентинците отказват всичко, което американците поискат, започнаха да създават трудности.
— Една от причините за отказа им бе, че ние имаме смъртна присъда, докато те нямат. Имаше и други причини, но това бе основният им аргумент. Трябваха ни двайсет години, за да го екстрадираме от Франция. Стана преди две години. Затова съм почти сигурен, че смъртната присъда ще бъде изтъкната като причина аржентинците да откажат екстрадиция.
— Чувал съм тази история — кимна Кастило. — Имам приятели в полицията на Филаделфия.
„Включително и бившият сержант Бети Шнайдер, която в момента пътува насам. И която може и да не остане очарована, когато ме види.“
— Двама от тях, господине — продължи Кастило, — станаха агенти на Тайните служби. Помолих да ги изпратят да ми помагат. Едната е жена, така че възнамерявам да я зачисля като лична охрана на госпожа Мастърсън. Другият е изключително находчив детектив, който ще следи как водя разследването. Той е чернокож, което ми се струва, че ще бъде от полза.
— Имате ли вече идеи как да процедирате? — попита Силвио. — Подозирам, че не сте чак толкова безпомощен, колкото се опитвате да се представите.
„Напротив. Повиках сержант Шнайдер, защото исках да е непрекъснато около госпожа Мастърсън или защото не мога да я избия от мислите си? Какво каза Дик Милър? Притежавам жалката склонност да мисля с оная си работа.“
— Като имам предвид всички тези неща — каза Силвио, — струва ми се, че справедливостта — доколкото можем да се надяваме на справедливост при тези обстоятелства — ще бъде постигната, ако оставим тези отрепки да бъдат съдени в аржентински съд.
— Така е, господине. Разбирам.
— Което означава, разбира се, че всички събрани доказателства ще бъдат задържани от аржентинската съдебна система, че екстрадирането на тези хора, ако все пак бъде постигнато, ще бъде напълно безсмислено. Ние просто не разполагаме с каквито и да е доказателства. Освен това самото искане за екстрадиция ще накърни гордостта на аржентинците. Все едно да кажем, че нямаме доверие на съдебната им система.
— Съобщихте ли решението си на президента, господин посланик?
— Разговорът ни, господин Кастило, беше по-скоро монолог — призна Силвио. — Има ли нещо друго, което трябва да обсъдим, преди да отидем в конферентната зала?
— Според мен няма, господине.
(ПЕТ)
Насядалите около конферентната маса замълчаха и станаха, когато Силвио и Кастило влязоха.
Алекс Дарби бе седнал начело на масата. Кенет Лауъри се бе настанил от дясната му страна, а Тони Сантини — от лявата. Двамата агенти на ФБР от Монтевидео бяха един до друг. Имаше още десетина мъже. Кастило не им знаеше имената, но помнеше представителите на Агенцията за борба с наркотиците от брейнсторминга, който Мастърсън бе организирал. Трима бяха в униформи: полковник от Военновъздушните сили, полковник от армията и сержант от пехотата.
Кастило реши, че са аташето по отбраната, командирът на военната мисия и шефът на пехотинците, които охраняваха посолството. Всички до един оглеждаха Кастило с неприкрито любопитство.
— Седнете, господа — каза Силвио и се упъти към челното място на масата. Подпря длани на облегалката на стола.
— За онези, които не го познават, бих искал да представя господин К. Г. Кастило, който е в Аржентина в качеството си на агент на президента. Наскоро президентът ми съобщи, че е назначил господин Кастило, за да разследва нещастието, сполетяло заместник-посланик Дж. Уинслоу Мастърсън и семейството му. Освен това президентът ми съобщи, че държавният секретар, секретарят на отбраната и директорите на Централното разузнавателно управление и Федералното бюро за разследване са уведомени за решението му.