Госпожа Мастърсън кимна.
— Госпожо Мастърсън, знам, че моментът е изключително труден…
Госпожа Мастърсън изсумтя.
— … но се надявам да разберете, че се налага да планираме нещата.
— Какви неща?
— Къде в Щатите искате да отидете?
— „Кислър“ — отвърна тя. — Военновъздушната база „Кислър“ в Билокси е най-близо до родителите на Джак. В Пас Кристиан.
„«Пас Кристиан» значи? Това е френското произношение. Така и така съм на тази вълна… ами брат й, който се предполага, че в момента е във Франция?“
— Има ли някой в Пас Крисчън, с когото да се свържем? Баща ви например?
— Баща ми живее в Метери — Ню Орлийнс. И е болен от сърце. Свекър ми живее в Пас Кристиан. Според мен е най-добре той да съобщи на баща ми. Тъкмо за това говорехме с госпожа Силвио, когато влязохте, господин Кастило. Тя ще позвъни на бащата на Джак или посланикът ще му се обади веднага щом се приберат. Надявам се да успеят да се свържат, преди да е разбрал от Си Ен Ен или Фокс. След това и аз ще му се обадя, разбира се, когато ме изпишат от болницата.
— Казаха ли ви кога ще стане?
— Искат да ме задържат един ден за наблюдение — обясни тя и се обърна към посланика. — Хуан, не можеш ли да направиш нещо? Искам да се прибера при децата.
— Разбирам — кимна Силвио. — Само че те наистина искат да са сигурни, че няма остатъчен ефект от лекарствата. Ако искаш, можем да доведем децата да те видят.
— Не. Не искам да ме виждат в този вид. По-добре да останат с Джулия.
„Джулия трябва да е жената на Дарби.“
— Те на училище ли са в момента? — попита Кастило.
— Баща им току-що беше убит — сопна се тя. — Разбира се, че не са на училище.
— Простете ми — извини се Кастило.
„Значи другата жена е съпругата на Лауъри; жената на Дарби — Джулия, стара приятелка на семейството — е при децата.“
— Има ли някой друг, госпожо, с когото да се свържем?
— Не. Ще съобщя на когото трябва, когато изляза от болницата.
„Това беше доста нервно и бързо. Не трябва ли да съобщи на брат си, въпреки че не се е разбирал със съпруга й?“
— Госпожо Мастърсън, знам колко ви е тежко, и няма да ви притеснявам повече. Ако се нуждаете от нещо, кажете на господин Сантини.
— Благодаря ви.
Кастило кимна на хората в стаята и излезе.
Беше направил пет-шест крачки към асансьора, когато посланик Силвио го настигна. Сантини ситнеше след посланика.
— Напълно съгласен съм с вас, господин Кас… с теб, Чарли — започна направо Силвио. — Тя крие нещо.
— И аз не успях да измъкна нищо от нея — призна Сантини.
— Господин посланик, тя дори не спомена брат си — натякна Кастило. — Ще имате ли нещо против да се свържете с него по телефона?
— И на мен ми се стори странно — съгласи се Силвио. — Ще му позвъня веднага щом се върна в посолството. А ти къде ще бъдеш?
— В посолството, господине. Искам да разбера в колко кацат самолетите.
— Ще се видим там.
(ОСЕМ)
Посолството на Съединените щати
„Авенида Колумбия“ 4200
Палермо, Буенос Айрес, Аржентина
14:50, 23 юли 2005
Прекара мъчителни четирийсет и пет минути на телефона.
Не успя дори да се свърже с европейската централа на Обединените нации. Отначало международната телефонистка в Буенос Айрес не успяваше да се свърже, а после не успя да се разбере с телефонистката в Париж.
Силвио се отказа и звънна в американското посолство в Париж. Политическият аташе, макар и с нежелание — едва след като Силвио се представи, — му даде номера на централата, но каза, че няма нито адреса, нито телефона на Жан-Пол Лоримър.
Французойка с носов говор уведоми Силвио — той говореше безупречен френски, — че гос’ин Лоримър не е в кабинета си, че няма телефон, на който да се свърже с него, че за всички други въпроси трябва да се обръща към директора на отдел „Информация“. Изобщо не се впечатли, когато Силвио й съобщи, че е американският посланик в Аржентина и се опитва да се свърже с Лоримър заради смъртен случай в семейството му.
Единственият адрес и телефон, с който разполагаше Държавният департамент във Вашингтон и мисията на Обединените нации в Ню Йорк, бе служебният на Лоримър.
— Ще видя какво може да направи държавният секретар — заяви накрая Кастило и набра мобилния на Исаксън.
— Не искаш ли обезопасена връзка?
— Няма нищо секретно — отвърна Чарли и веднага добави: — Не исках да прозвучи грубо, господине. Извинете ме.