— Трябва да върна семейството и тялото час по-скоро.
— За какво искаше да си говорим, Чарли, докато слушаме джаз квартета?
— Искаше ми се да те питам дали случайно не си чувал за някой си Жан-Пол Лоримър.
В отговор Кенеди повтори по букви името на Лоримър.
— Точно така.
— Никога не съм чувал, но ако ми изпратиш онези имена, с удоволствие ще се поразровя.
— Дадено. Как да ти ги пратя?
— С есемес. Как иначе?
— Мислех, че заминаваш.
— Ще замина, след като получа имената.
— Разбрахме се.
— И още нещо, Чарли. Каквото и да прави Дейвид Уилям Юнг Младши в Монтевидео, почти със сигурност няма нищо общо с пране на пари и счетоводство.
— Искаш да кажеш, че търси теб ли?
— Това също, разбира се. Исках да кажа друго. Той е голяма клечка. Такива като него не ги похабяват, като ги пращат да ровят за мръсни пари.
— Говориш така, сякаш го познаваш добре.
— Вече ти казах, че го познавам. Едно време работехме заедно.
— Кажи ми още нещо.
— Нали вече ти казах. Чакам имената, Чарли.
Кенеди затвори.
(ДВЕ)
Международно летище „Хорхе Нюбъри“
Буенос Айрес, Аржентина
23:05, 23 юли 2005
Сержант Роджър Маркъм тъкмо зави с беемвето на посолството по „Авенида 9 Хулио“, близо до хотел „Фор Сийзънс“, когато радиостанцията изпращя.
— Юнг за Кастило.
Кастило се огледа, за да открие микрофона, когато Маркъм му го подаде. Той го пое от сержанта и натисна копчето.
— Да.
— Господине, самолетът ще бъде прибран в частен хангар отстрани.
— Ясно. Благодаря.
— Господине, ще се приземят след четирийсет и пет минути.
— Ясно. Благодаря. Вече сме тръгнали.
— Край.
„Не само че ми каза къде ще бъде самолетът, нещо, което не е длъжен да направи, ами ме нарече «господине». Може пък да е приел, че аз съм главният и е най-добре да се разбираме, но, от друга страна, не бива да забравям възможността всички във ФБР да са получили сведение, че Кастило се познава с Кенеди, и той да си е въобразил, че ще станем приятели. А пък аз може да се изпусна и да кажа нещо, което да го насочи по следите на Хауърд Кенеди.
Кенеди какво имаше предвид, когато каза: «Каквото и да прави Дейвид Уилям Юнг Младши в Монтевидео, почти със сигурност няма нищо общо с пране на пари и счетоводство.»“
— Спокойно можеш да намалиш, Роджър. Ще кацнат след четирийсет и пет минути.
— Прекалено бързо ли шофирам, господине?
— Искаше ми се да спрем някъде да пием по едно кафе — предложи Кастило. — Да се върнем ли в хотела?
— Край реката до летището има най-различни ресторанти.
— Избери някой.
— Да, гос… Добре.
— Не се възгордявай, Роджър, но ми се струва, че има надежда да се оправиш.
Валеше като из ведро, когато пристигнаха при пистите за граждански самолети на „Хорхе Нюбъри“. Кастило дори се усъмни, че „Гълфстриймът“ ще успее да кацне.
Пистата беше само една, вървеше успоредно на Рио де ла Плата и едва ли беше много забавно да се опитваш да приземиш самолет в бръснещия вятър и стихийния дъжд.
Пред един от хангарите забеляза беемве с дипломатически номер, два минибуса мерцедес бенц — „Трафик“, и двата с лепенки „CD“ на предните прозорци, и пежо с аржентински номера.
Когато сержант Маркъм паркира до бусовете, Кастило забеляза, че в единия е запалена лампата на купето и забеляза специален агент Юнг, стиснал вестник, да ги наблюдава. В буса седеше и майор от Военновъздушните сили.
„Ако остана тук, Юнг ще трябва да се пречупи и да дойде, като по този начин ще ме признае за Краля на парада. Но сигурно ще е мокър до кости и ще изцапа седалките. Освен това ще мога да го огледам по-добре в буса, отколкото тук. Иска ми се да видя изражението на очите му.“
Кастило се обърна към Маркъм.
— Предполагам нямаш чадър. — Сержантът веднага измъкна чадър, сякаш бе магьосник. Кастило се засмя доволно. — Благодаря ти, Роджър.
Когато Кастило приближи буса и вратата се отвори със свистене, двама мъже изскочиха от пежото, разтворили вестници над главите си, и хукнаха към него.
— Какво ще кажеш, Юнг? Дали ще успеят да кацнат?
— Сеньор Кастило? — заговори единият от мъжете. Когато Чарли се обърна, той му подаде предавател. Беше включен на честота, която по всяка вероятност ловеше разговорите на диспечерската кула на „Хорхе Нюбъри“.
Той го приближи до ухото си. Чу съскането и пращенето, но след миг звукът се изчисти.
— „Хорхе Нюбъри“, говори американски „Еър Форс 0477“. Виждам пистата ви — обяви весел и уверен американски глас.