Кастило върна предавателя на аржентинеца.
— Благодаря ви. — След това се обърна към Юнг. — Точно навреме.
Избра си място така, че да вижда всичко през предното стъкло.
Отначало не успя да различи нищо, ала след няколко секунди забеляза първо навигационните светлини, а после блесна ослепителен лъч от бордния прожектор.
Блестящият бял „Гълфстрийм С–37А“ на американските Военновъздушни сили се сниши и докосна пистата веднага след обозначителната линия. Надписът „СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ“ изпъкваше дръзко отстрани на корпуса. Буквите бяха осветени, така че всеки да ги забележи, което подсказа на Кастило, че самолетът принадлежи на 89-та президентска въздушна група от военновъздушната база „Андрюс“ в Мериленд. Единствено техните самолети бяха толкова качествено боядисани.
Кастило усети как гърлото му се стяга. Все едно че националното знаме се развяваше в далечна чужда страна. Както бе в случая.
— Боже, красива птичка! — възкликна тихо майорът от Военновъздушните сили.
— Точно това си мислех и аз, майоре — усмихна се Кастило и подаде ръка на майора. — Казвам се Кастило.
— Да, господине, знам. Аз съм Джосман.
— Вие ли ще се погрижите за екипажа?
— Администрацията на посолството ще настани всички в хотел „Лас Пампас“ — отговори вместо майора Кастило. — Предполагам, че са се обадили преди това. Нали няма проблем?
„Хитър гадняр си ти, нали, Юнг?“
— Очевидно е взел разрешение от посланика — отвърна Кастило. — Ти доволен ли си от настаняването?
— Да, господине.
— Юнг, ще ми трябва списък на хората от ФБР — заяви Кастило. — Включи своето име и на другия агент от Монтевидео. Само имената и с какво се занимават, ако не са специални агенти. Така и така ще правите този списък, защо не направите и още един с имената на хората на ФБР в Уругвай?
— Ще бъде готов утре сутринта.
— Не можеш ли да го направиш сега? Ще дам едно копие на тези господа, за да го предадат на полковник Мунц. — Той се поколеба, след това попита на испански: — Нали работиш с El Coronel Мунц?
Мъжът кимна.
— Благодаря ви, сеньор Кастило — отвърна той. — Тъкмо се канех да помоля за същото. Ако разполагам с имената, няма да има никакъв проблем с имиграционните власти.
— Виждаш ли, Юнг — усмихна се широко Кастило с надеждата задоволството му да жегне Юнг. — Захващай се.
— Веднага, господине.
„Не е свикнал да му нареждат. Също като Хауърд Кенеди, друг, нищо че е вече бивш надут пуяк от ФБР. Какво, по дяволите, прави в Уругвай?“
— Ето го — обади се майор Джосман от Военновъздушните сили и посочи към пистата.
Кастило вдигна поглед и забеляза, че „Гълфстриймът“ рулира по пистата.
— Само един чадър ли имаме? — попита той.
— Аз съм донесъл няколко — отвърна Джосман.
„Гълфстриймът“ спря пред частния хангар и светлините вътре блеснаха. Отвътре излезе група от националната жандармерия, повечето с автомати, строиха се в редица и застанаха мирно, без да обръщат внимание на дъжда. Офицерът отдаде чест.
Майор Джосман взе два чадъра, отвори единия вътре в буса, след това се опита безуспешно да го промуши през вратата. Накрая се отказа, сви го, излезе гологлав под дъжда и чак тогава го отвори.
— Майоре — нареди Кастило, — всички са тук. Могат да се справят с багажа по-късно.
Майорът кимна и тръгна към спрелия „Гълфстрийм“, докато моторите тихо виеха.
Вратата се отвори и се появи набит мъж. Майорът му подаде втория чадър. Посочи буса и непознатият кимна, отвори чадъра и пое към буса.
Специален агент Елизабет Шнайдер беше следващата.
Сърцето на майор Кастило трепна.
Специален агент Шнайдер се огледа, забеляза буса, видя седналия вътре Кастило, усмихна се и му махна.
Сърцето на майор Кастило трепна отново. Този път по-силно.
Джосман задържа чадъра над главата на специален агент Шнайдер и я придружи до автомобила. Стигнаха до вратата тъкмо когато набитият мъж влизаше.
— Казвам се… — понечи да се представи той, но в следващия момент забеляза агент Юнг. — А, здрасти, Дейв.
Юнг вдигна глава от жълтия бележник.
— Здрасти, Пол — отвърна той. — Господин Кастило, това е специален агент Пол Холцман.
— Знам, че трябва да докладвам на вас, господине — каза Холцман. — Аз съм старши агент.
Не протегна ръка за поздрав.
— Дайте чадъра си на майора, ако обичате — помоли Кастило. — И седнете. Ще кажа, каквото имам да казвам, когато всички се качат.
Кастило бе твърдо решил да поздрави сдържано специален агент Шнайдер.
Тя провали плановете му с усмивка, настани се до него и небрежно отпусна ръка на рамото му, преди да седне.
— Здрасти, Чарли — прошепна тя толкова близо до ухото му, че той усети дъха й.