— Да, господине, разбира се.
— Докога ще ви бъде необходим „С–37“?
— Ще мога да ви дам отговор, на сутринта подполковник, след като получа заповедите си. Друг отговор в момента не мога да ви дам.
— Добре. Какви са мерките за сигурност?
— Отрядът с кафяви униформи навън — онези с автоматите — ще охранява „Гълфстрийма“, подполковник. Те са от Националната жандармерия.
— Смятате ли, че това е достатъчно?
Кастило усети погледите на хората от ДРУ.
— Смятайте, че проблеми няма да има, подполковник.
— Добре. Благодаря ви, господине.
— Няма какво друго да ви кажа. Ще дам на агент Юнг номера на мобилния си телефон, за да се свърже с мен, ако има нещо, но много ви моля, не ме търсете, ако не е важно. На крак съм тази сутрин от шест и половина и ми се иска да си легна.
— Сигурно — подхвърли тихо агент Юнг с многозначителна усмивка.
„Копеле мръсно!“
— Готов ли е списъкът с имената, агент Юнг? — попита Кастило и му се усмихна топло.
(ТРИ)
Започна да вали още по-силно и Кастило си каза, че ако „Гълфстриймът“ бе пристигнал десет минути по-късно, нямаше да може да кацне.
„Къде другаде, освен на «Езейза» можеше да се кацне? И колко гориво му е оставало? Полетът от «Андрюс» е доста дълъг.“
Сержант Роджър Маркъм се намокри целият, докато стигне от беемвето до буса, а и след това докато открие багажа на Бети и Джак в другия бус и го прехвърли в колата.
Докато Бети тичаше към автомобила, вятърът изтръгна чадъра от ръката й, а Кастило се чудеше как изобщо е успяла да го задържи. Беше цялата мокра, когато Кастило и Бритън хукнаха от буса към беемвето. Бритън седна отпред.
„Не съм го избутал. Този път капризният пръст на съдбата ме тласна на задната седалка.
Я престани! Един офицер и джентълмен не се сваля с подчинените си.
За бога, запомни го!“
Майор Кастило се усмихна на специален агент Шнайдер. Тя цялата трепереше.
— Студено ли ти е, Шнайдер? — попита той.
— Замръзвам — призна тя. — Тук да не би да е зима?
— Точно така. Трябваше да ви предупредят. Ето, вземи сакото ми.
„Първото задължение на офицера е да се погрижи за хората си.
А тя е от моите хора. Не го забравяй!“
— Благодаря — отвърна тя.
От летището до „Фор Сийзънс“ пътят бе десет минути. По средата на пътя дъждът отслабна. Когато спряха пред хотела, бе спряло да вали.
Портиерът се появи веднага и се погрижи за багажа.
— Роджър, ти гладен ли си? — попита Кастило.
— Не, гос… Не, не съм.
— Прибирай се и си вземи горещ душ. Утре в седем и половина да си тук.
Сержант Маркъм кимна и се качи обратно в автомобила.
— Много мило — призна Джак Бритън, докато оглеждаше хотела.
— Не искам да хване пневмония — отвърна Кастило и кимна към отдалечаващото се беемве.
— Кой е той? — попита специален агент Шнайдер.
— Пехотинец от охраната на посолството.
— Забелязах подстрижката — призна тя.
— Значи няма с какво да отидем на ресторант…
— Може ли да влизаме? — помоли специален агент Шнайдер. — Тук е студено.
— Извинявай. — Той веднага отвори вратата. Забеляза, че от подгъва на полата й по лъскавия мраморен под капе вода.
Тя се отправи към рецепцията и веднага й подадоха ключа.
— Да се разберем за вечерята — обади се Кастило.
— Полунощ е. Има ли нещо отворено по това време? — прекъсна го Джак Бритън.
— Това е Аржентина. Тук сядат да вечерят в десет — обясни Кастило. — А и в хотела има ресторант.
— Не ми се облича специално, за да отидем в ресторанта — недоволстваше специален агент Шнайдер и майор Кастило веднага си я представи под горещия душ. — Само че умирам от глад.
— Ами обслужване по стаите? — попита Бритън.
— Става. Искате ли?
— Има ли достатъчно място в стаите, за да седнем и тримата да хапнем? — попита специален агент Шнайдер. — Не ми се иска да ям седнала на леглото.
— Моята е достатъчно голяма — отвърна Кастило.
— Значи става — сви рамене Бритън. — Искаш ли да ни поръчаш вечеря, докато вземем по един душ? Никой от нас не знае испански.
— Какво ви се яде?
— Все едно какво, стига да е топло и придружено с двоен „Джак Даниълс“.
Специален агент Шнайдер се разсмя и влезе в асансьора.
— Направи ги два — отвърна тя и подаде сакото на Кастило.
Майор Кастило забеляза, че без якето мократа рокля прилепва към тялото й като втора кожа. Извърна очи.
— Аз съм в 1500 — каза той, докато слизаха от асансьора. — В края на коридора. Ще поръчам вечеря.