— Благодаря ти, Алфредо.
(ТРИ)
Немска болница
„Авенида Пуейредон“
Буенос Айрес, Аржентина
09:30, 24 юли 2005
Беемвето на посолството бе претъпкано. Полковник Торине се качи отпред, защото краката му бяха прекалено дълги. Специален агент Шнайдер седна по средата отзад, притисната между Кастило и Бритън.
Дясното бедро на специален агент Шнайдер се отриваше в бедрото на Кастило, но той усещаше по-осезаемо нещо твърдо и остро да притиска долната част на ребрата му. Издържа на неудобството и прецени, че ако каже: „Шнайдер, «Глокът» ти ме притиска в ребрата“, не само ще накара останалите да избухнат в смях, но ще накара Бети да се отдръпне и така нямаше да усеща бедрото й.
Колата на ДРУ — пежо с двама яки агенти — пое по различен път, след като потеглиха от „Фор Сийзънс“, и зави по „Авенида Пуейредон“ две пресечки преди Немската болница. Докато я следваха, Кастило забеляза, че и улицата, и тротоарът около болницата са задръстени от ванове на различни телевизионни канали със сателитни чинии на покривите, заобиколени от журналисти с микрофони и оператори с камери.
Колата на ДРУ ги отведе в подземния паркинг на болницата, минаха през врата, която се отвори, щом наближиха, и се затвори в момента, в който влязоха.
Войници от националната жандармерия, които охраняваха асансьора, ги пропуснаха с очевидно нежелание, едва след като агентите на ДРУ гарантираха за тях.
Коридорът пред стаята на госпожа Мастърсън бе пълен с униформени и цивилни охранители — и аржентинци, и американци, — а покрай стените бяха оставени цветни венци и пана. Два от тях — по един от двете страни на вратата — бяха огромни.
— Господин Сантини вътре ли е? — обърна се Кастило към един от американците. Не знаеше името му, но го помнеше от брейнсторминга.
— Да, господине.
— Бихте ли му казали, че съм тук, ако обичате?
Мъжът влезе в стаята и Кастило се приведе към огромния венец, за да прочете картичката.
„Интересно, проверил ли е някой дали тези цветя няма да гръмнат?
Разбира се, че са проверили. Мунц не би допуснал да се озоват в сградата, още по-малко на етажа, без някой да ги провери.“
Картичката беше впечатляваща. На нея се виждаше златният герб на Република Аржентина, а отдолу бе написано името на президента.
Картичката бе надписана на ръка.
Най-искрени съболезнования за загубата ви. Моля се за бързото ви възстановяване.
Тъкмо когато Сантини излезе, Чарли оглеждаше картичката на втория венец. На нея бе златният печат на външния министър, който също изказваше съболезнования и обещаваше, че ще се моли.
„Има ли някакво послание във факта, че са оставени пред вратата, вместо вътре?“
— Добро утро — поздрави Сантини и чак тогава забеляза полковник Торине, Джак Бритън и Бети Шнайдер.
— Това е полковник Торине, който докара „С–17“ — представи го Кастило. — А това са специален агент Бритън и специален агент Шнайдер.
Сантини се усмихна на Бети Шнайдер.
— Наистина ли сте забили четиринайсет куршума в лицето на лошия? — попита той.
— Тринайсет — отвърна Бети. — Един беше влязъл в ухото.
— Джоуел Исаксън ви е голям почитател — призна Сантини. — Сам ми го каза. Когато тази работа приключи, ще ви поискаме за охраната на президента.
„Когато тази работа приключи, Тони, специален агент Шнайдер ще се откаже от целия този цирк и ще живее с мен в къща с рози отпред.
Може и в някоя ферма в Мидланд.
Интересно, яздила ли е някога?“
Сантини стисна ръцете на Бритън и Торине, след това огледа коридора и ги подкани.
— Елате. Дадоха ми стая. Посланикът те чака.
Кастило се запита дали стаята е проверена и изви вежда към Сантини. След като изрече само с устни „Проверена?“, Сантини мигна бавно един-единствен път и кимна едва забележимо.
— Вие сигурно сте госпожица Шнайдер — подаде ръка усмихнатият посланик Силвио.
— Да, господине.
— Много се радвам, че сте тук. На госпожа Мастърсън сигурно ще й стане приятно да види женско лице сред морето от мъже.
— Да се надяваме, господине — отвърна Бети.
— Най-добре всички да чуете следното — започна Силвио. — Разкъсвам се между задълженията и отговорностите на дипломат и личните си чувства. Аржентинците упорито настояват да положат ковчега на господин Мастърсън в катедрала „Метрополитана“ и да му присъдят медал — Великият кръст на Освободителя. Официално съм искрено поласкан. Лично — не, защото познавах Джак достатъчно добре и знаех, че ще избухне: „Медал ли? Защо? Задето съм се оставил да ме застрелят ли?“ Иска ми се да не им беше хрумвала подобна идея. Освен това нямам желание да излагам госпожа Мастърсън и децата на опасност.