— Здравейте. — Госпожа Мастърсън вдигна глава с искрена усмивка. Подаде ръка.
— Много съжалявам за съпруга ви, госпожо Мастърсън — каза агент Шнайдер.
— Благодаря ви. Ще се обидите ли, ако… Как да ви наричам?
— Бети, госпожо.
— Ще се обидиш ли, Бети, ако ти кажа, че не приличаш на агент от Тайните служби?
— Ни най-малко.
Бетси Мастърсън се обърна към Силвио.
— Чух един от лекарите да казва на сестрата — сигурно са решили, че не говоря испански — нещо за церемония в катедрала „Метрополитана“. Каква е тази церемония?
— Тъкмо затова съм тук, Бетси — отвърна Силвио. — Аржентинското правителство иска да положи ковчега на Джак в катедралата — да го почетат с гвардейци, както му е редът — да оставят хората да отидат на поклонение тази вечер и утре сутринта, след това папският нунций да отслужи меса и да наградят Джак с Великия кръст на Освободителя. Или президентът, или външният министър — по всяка вероятност президентът — да връчи кръста. Това е голяма чест.
— Джак не харесваше нито единия, нито другия — отвърна тя, ала след това бързо добави: — Не биваше да го казвам.
— Можеш да кажеш каквото поискаш — успокои я Силвио.
— Трябва ли да участвам в цялата тази работа?
— Достатъчно е само да присъстваш, но ти сама ще решиш, Бетси. Двамата с господин Кастило сме единодушни, че ти трябва да вземеш решението. Целият дипломатически корпус ще бъде там.
— Или, както Джак казваше, режисирано представление, така ли? — попита тя, макар да бе убедена в думите си.
— Джак имаше много приятели в дипломатическия корпус — напомни й Силвио.
— Когато ставаше въпрос за интересите на Щатите, Джак бе в състояние да убеди и дявола, че му е пръв приятел.
— Така е — съгласи се с усмивка Силвио.
— Джак би искал да участвам в нещо подобно, така че съм съгласна.
— Още веднъж ще повторя, Бетси, ти решаваш.
— Не бих казала — отвърна тя. — Баща ми няма да ме разбере, ако откажа. За него задълженията винаги са били на първо място. Открай време казваше — според мен не се шегуваше, — че дипломатът трябва да бъде като свещеник йезуит, който се отказва от личния си живот и удобства заради нещо значително по-важно. Всички знаем, че Джак напълно се съобразяваше с това. Което ми напомня за семейството ми. Някой уведоми ли ги какво се е случило?
— Разговарях с посланик Лоримър малко след като се видяхме вчера — обясни Силвио. — Не дадох подробности за похищението ви, просто… съобщих му какво се е случило с Джак.
— Какво точно му каза?
— Че Джак е бил убит от неизвестни лица — отвърна посланикът. — Знам, че има проблеми със сърцето…
— Много добре си постъпил. Благодаря ти.
— Той искаше да ти се обади, но му казах… това бе дипломатическа заблуда; и досега съм убеден, че си струваше, — че си на успокоителни и е най-добре да изчака да се почувстваш по-добре и да му се обадиш сама.
— Точно така, Хуан, постъпил си правилно. Още веднъж ти благодаря. Сега вече съм добре. Кога ще ме изпишат?
— Час след като решите, госпожо Мастърсън — отвърна Кастило. — Ще ни отнеме час да уредим автомобил.
Тя го погледна без капка благодарност.
„Струва ми се, че не съм направил нищо, за да я подразня — освен че съм натрапник в дипломатическата общност — което означава, че се страхува от мен.
Какво, по дяволите, става тук?
И защо все става така, че брат й — Жан-Пол Лоримър — посланик в ООН, не бе споменат нито веднъж? Тя нито помоли някой да го уведоми, нито й мина през ума, че и той е част от семейството.“
— Вече реших — отвърна сопнато тя. — Искам да се махна и да отида при децата си.
— Добре, госпожо Лоримър, ще кажа на господин Сантини да уреди необходимото.
— Добре.
— Госпожо Мастърсън — продължи Кастило, — полковник Торине, пилотът на „С–17 — Глоубмастър III“, изпратен от президента — чака отвън. Той ще ви уведоми какви са плановете за отпътуването с децата в Щатите. А вие ще можете да му кажете какво желаете.
Тя го погледна и кимна, след това се обърна към Бети Шнайдер.
— Децата ми ще бъдат ли в безопасност по време на церемонията в катедралата?
— Шефът на ДРУ, госпожо Мастърсън… — започна Кастило.
— Ако нямате нищо против, господин Кастило, попитах нея.
— Извинете.
Бети погледна Чарли, той кимна и тя чак тогава се обърна към госпожа Мастърсън.
— Господин Сантини и господин Кастило могат по-добре от мен да отговорят на този въпрос, госпожо Мастърсън.
— Въпреки това искам да чуя вашето мнение.
Бети кимна и след кратко колебание обясни: