— Как върви разследването?
— Господине, запознахме се и със специален агент Холцман, агента, който ръководи екипа от ФБР и…
— Добре, Чарли, май това е всичко — каза президентът. — Ако всичко върви както трябва, ще се видим утре вечер в Мисисипи. Двамата с Натали ще отидем. Ти, Мат?
— Ако кажете, ще дойда, господине — отвърна Хол.
„За пръв път от началото на разговора си отваря устата.“
— Според мен трябва, Мат — реши президентът.
— Значи ще дойда, господине.
— А вас, господин посланик, предполагам, че ще ви видя също.
— Господине, бих искал да чуя мнението на секретар Кохън.
— За кое? — попита нетърпеливо президентът.
— Господине, Мастърсън беше заместник-посланик. Ако дойда, а и двамата със съпругата ми много бихме искали да дойдем, цялата отговорност на мисията остава на плещите на господин Дарби, търговския ни аташе…
— Хуан — намеси се държавният секретар Кохън, — знам какво е отношението ти към починалия, но е най-добре да останеш в Буенос Айрес. Не искаме да изглежда така, сякаш сме те повикали за инструктаж.
„Най-накрая и тя си отвори устата.“
— Добре, госпожо — отвърна посланикът.
— Както прецениш, Натали — съгласи се президентът. — Някой друг има ли да каже още нещо? — Последва кратко мълчание и президентът сложи край на разговора. — Благодаря ти, Чарли. Благодаря и на двамата.
(ОСЕМ)
— Шнайдер.
— Дон Жуан търси агент Виенски шницел.
— Изобщо не е смешно, Чарли.
— Защо ми се струва, че никой не подслушва този разговор?
— В момента съм в тоалетната.
— Да ти се обадя ли след две минути?
— Не. Какво си намислил?
— Двамата с Роджър успяхме да избягаме от посолството — обясни Кастило. — Там е истински цирк. Както и да е. В момента сме на „Авенида Либертадор“. Роджър ще ме остави в „Канзас“, ще дойде да те вземе и ще те докара в ресторанта.
— Защо?
— Първо, искам да видиш мястото, второ, искам да съм с теб, да пийнем по едно, да не говорим, че не е много разумно гаджето ти да идва да те прибира от работа.
— Ти гадже ли си ми?
— Честно да ти кажа, останах с такова впечатление.
— Добре. Сигурен ли си, че не искаш да остана тук през нощта? Роджър може да ме откара до хотела…
— Със сигурност не искам да прекараш нощта там.
„Искам да полудувам с теб, докато си без дрешки.“
— А сега за задачата ми — смени темата Бети. — Може и да успея да измъкна нещо от нея.
— Как успя?
— Много е мила, поговорихме си, след това ме помоли да й направя една услуга, а аз, разбира се, се съгласих и тя поиска да открия най-добрата охранителна фирма в Мисисипи — решила е, че покрай всичките казина по крайбрежието не може да няма добри фирми — или пък в Ню Орлийнс. Каза, че искала най-добрата, която съществува.
— И аз бих искал, ако съм на нейно място. Ти какво й каза?
— Че ще се поразровя.
— Ще говоря с Джоуел Исаксън, да видим той какво ще каже.
— Благодаря ти.
— Ще се видим след малко, сладурче. Тъкмо ще поговорим.
— Роджър кога ще дойде?
— След не повече от двайсет минути.
— Добре, ще бъда готова.
(ДЕВЕТ)
Ресторант „Канзас“
„Авенида Либертадор“
„Сан Исидро“
Провинция Буенос Айрес, Аржентина
18:10, 24 юли 2005
Чашата каберне „Сенетин“ пред Чарли бе почти празна и той започваше да се притеснява — „За бога, Бети трябваше да е вече тук“, — когато мобилният му звънна.
— Кастило.
— Wo bist du, Karl?
„Мунц, при това ми говори така, сякаш сме първи приятели.“
— Ако трябва да си призная, в момента съм на бара в „Канзас“ и чакам момичето си.
— В бара ли каза? Седиш на бара?
— Да, но не искам компа…
— Слушай ме много внимателно, Карл. На секундата се махни от бара и седни в някое сепаре. Наведи ниско глава.
„Той говори напълно сериозно. Какво, по дяволите, става?“, запита се Чарли, след това отново премина на немски.
— Was ist los?
— Прави каквото ти казвам, за бога! Опитвам се да те опазя жив! Ще ти пратя кола след две минути.
Полковникът прекъсна.
„Мама му стара!“
Кастило се смъкна предпазливо от стола пред бара, махна на бармана, че се мести в сепаре, и отиде да седне.
Много предпазливо измъкна „Беретата“ и освободи предпазителя. Никой не го бе видял.
След минута чу воя на сирени и чак след миг осъзна, че не е само една.
Цяла минута по-късно чу писък на гуми отвън и първите двама представители на Националната жандармерия влетяха в ресторанта, стиснали „Узита“. Следваха ги цивилни агенти, също стиснали „Узита“.
„Хитро. Ако бяха влезли първо те, а не униформените, като знам какво ми наговори Мунц, щях да ги застрелям и да му мисля по-късно.“