Един от мъжете, със сигурност агент на ДРУ, хукна навътре, забеляза го и се отправи с бърза крачка към него.
— Елате с нас, господин Кастило.
— Какво, по дяволите, става?
— Ще ме последвате ли, господин Кастило? — повтори мъжът. — Полковник Мунц ще ви обясни всичко, когато пристигнем.
Пътуваха съвсем кратко. Стори му се дълго заради тесните улици и високата скорост.
Първо видя пуснатите светлини на полицейските коли, след това линейките и накрая колата на посолството.
Сякаш някой се бе нахвърлил върху прозорците с бейзбол на бухалка. „Мили боже, някой е направил тази кола на решето“. Автомобилът на посолството бе хлътнал на заден в едно кафене отстрани на кръговото в югоизточния край на Жокей клуба на „Сан Исидро“. Масите и столовете бяха пръснати навсякъде, по масите седяха хора, други, прегазени или застреляни, лежаха на земята.
Кастило изскочи от колата, без да я чака да спре.
Мунц бе застанал до автомобила на посолството.
— Карл, много съжалявам! — започна той.
Кастило се втурна към колата. Мунц се опита да го спре. Чарли му се изплъзна. Трима други се опитаха да го спрат.
Мунц нареди на мъжете да го пуснат.
Десният страничен прозорец го нямаше.
Сержант Роджър Маркъм лежеше на предните две седалки. Главата му сякаш бе избухнала.
Кастило не успя да види задната седалка, затова отвори вратата.
„Къде, по дяволите, е Бети?“
Кожената тапицерия беше оплескана с кръв.
Кастило изтича обратно при полковник Мунц.
— Тя къде е?
— Изпратих я с линейка на стадиона — обясни Мунц. — Ще я прекарат с хеликоптер до Немската болница.
— Колко е зле? — попита Кастило.
— Простреляна е на няколко места. Един от куршумите е попаднал в лицето.
— Какво, по дяволите, се е случило?
— Според първия ни сценарий, доколкото разбрахме от очевидци — започна стегнато и професионално Мунц, — автомобилът е навлязъл в кръговото. Тогава е спрял. Кой знае защо, шофьорът…
— Казваше се Роджър. Беше на двайсет години — прошепна Кастило.
— Роджър спуснал прозореца. След това очевидно е видял какво става…
— А какво е ставало?
— Автомат „Мадсън“ — уточни Мунц. — Все още е на прозореца. Роджър не е успял да го затвори навреме, но стъклото е притиснало автомата… — Той посочи.
Кастило обърна глава. Дулото на „Мадсън“ беше притиснато от страната на шофьора.
— Те нали се вдигат автоматично? — попита Кастило.
— Да, тогава е дал заден и се е опитал да избяга. Затова колата се е озовала тук.
„Мили боже!“
— Извършителят е държал пръста си на спусъка, докато е могъл — продължи Мунц. — След това е избягал.
— Заловихте ли го?
Мунц поклати глава, след това замахна с ръка. Един от хората му се приближи с веществено доказателство. Мунц го взе и го подаде на Кастило.
Вътре бе прибран полуавтоматичен „Глок“, вътрешността на плика бе омазана в полепналата по ръкохватката на пистолета кръв.
— Твоят агент е стреляла веднъж — обясни Мунц.
— Тя не е моят проклет агент. — Той опипа пистолета през плика. — Тя е… моята… голямата ми любов.
— Знам, Карл — отвърна Мунц. — Личи по очите ти.
Чу се бумтене на хеликоптер, Кастило вдигна поглед и видя „Алует III SA 316 А“, същия със слабите главни и опашни ротори, да се опитва да набере височина.
— Ще дойда в болницата с теб, Карл — заяви полковник Мунц.
IХ.
(ЕДНО)
Магистрала „Дел Сол“
Северен изход
„Сан Исидро“
Провинция Буенос Айрес, Аржентина
18:50, 24 юли 2005
Полковник Алфредо Мунц се втурна напред, докосна шофьора на джипа „Гранд Чероки“ по рамото и му нареди да намали, да спре сирената и светлините.
Кастило го погледна отначало изненадан, след това обзет от гняв, накрая ужасен, когато се сети каква може да бъде причината, за да не бързат.
„Мили боже, да не би някой да му е съобщил, че е мъртва, и аз да не съм разбрал?“
Мунц разбра какви мисли му минават през главата.
— Ако двамата с теб се озовем в болнични легла до Fraulein Шнайдер, след като се забием в някой бензиновоз, няма да й помогнем по никакъв начин, нали, Карл?
Кастило не отговори.
— В болницата ще проверят жизнените й показатели, ще определят кръвната група…
— Кръвната й група е на документите — прекъсна го Кастило.
— Ако са били в чантата, вече я изпратих в лабораторията. Не че ще открият чужди отпечатъци, но не искам да пропусна нищо.
Мунц зачака Чарли да осмисли думите му, след това продължи: