— Оттогава конюнктурата се промени. Аз се осведомих какво се е случило. По Ваша изрична заповед лекарят е бил нападнат само с ножове.
Нотариусът отвърна малко нервирано:
— Не. Така нареди Бартоло.
— Не лъжете! — сряза го главатарят. — Желанието ви е било да избегнете всякакъв шум и сте забранили на хората ми да стрелят. Прав ли съм или не?
— Не сте прав.
— Ба! Зная какво говоря и няма да се оставя да бъда заблуден. Бартоло и Хуанито са били убити при друга работа. Какво им е хрумнало да нападат контесата за мен е загадка, все пак приемам, че в случая не носите вина. Ала за смъртта на онзи, чийто труп бе изнесен съдебно от парка, сте виновен единствено Вие. За него ще ми наброите още двеста дурос, след което ще се заемем със задачата.
— Искате невъзможното!
— Ще се уверите, че е възможно, и още как. Кълна се, че от иска си няма да смъкна и дуро.
Нотариусът се позамисли. После бавно и предпазливо захвана:
— Вероятно бих се съгласил с този иск, ако и Вие, от своя страна, ми окажете една услуга. Освен лекаря, на пътя ми е застанал още един.
— Охо! Който трябва да изчезне? Кой е?
— Един офицер.
— Caramba, става любопитно! В кой гарнизон се намира сеньорът?
— В момента не е в гарнизон, а в отпуск и не е испанец, а французин.
— Къде се намира?
— Тук, в Родриганда.
— И как се казва?
— Алфред де Лотрьовил.
— Алфред де… хм! — изръмжа главатарят. — Не го познавам.
— Така и мислех — забеляза нотариусът иронично. — Впрочем независимо че ви е непознат, имате стари сметки за уреждане с него. Той е същият, който очисти Бартоло и Хуанито. Няма ли да се позаинтересувате от него?
— Да се позаинтересувам? И през ум не ми минава! — ядоса се капитана. — А Вие каква работа имате с него?
— Та нали вече казах. Изпречил се е на пътя ми. Ще се ангажирате ли с тая сделка? А ако не мога да разчитам на Вас, ще се обърна към някой друг, който сигурно по-добре ще се оправи от Вас и хората ви.
— И с когото ще се позапозная! Аз не търпя никаква конкуренция, сеньор! Между другото този французин вече ми принадлежи, тъй като е нападнал двама от хората ми. Който се бърка в занаята ми, ще си има работа с мен. Отбележете си го!
— По-кротко, по-кротко! Означава ли това, че момъкът се намира под Ваша закрила?
— Не — отвърна главатарят, — означава тъкмо обратното, че си е навлякъл моето отмъщение и аз ще се заема с него. Той ще изчезне!
— Казано с други думи, ще умре?
— Да умре? Не, в никакъв случай. Имам предвид нещо друго, но давам думата си, че повече няма да ви досажда.
Нотариусът знаеше коя е причината. Той обаче не допусна разбойникът да го разбере и отвърна:
— Вярвам ви, капитане. Ще ви дам двеста дурос за убития, но искам немецът да умре и французинът да изчезне.
— Да бъде волята ви, но ще наброите за немеца остатъка от петстотин дурос и ще внесете още толкова за французина.
— Добре, ще ги имате, след като си свършите работата!
— Имам нужда от парите в момента. Платете половината!
— В себе си нямам пари. Изпълнете задълженията си и ще получите цялата сума! Ако това не ви устройва, отказвам се от сделката.
— Щом така стоят нещата, ще се съобразя — рече колебливо главатарят. — Но не мислете, че ще ме измамите макар и с едно-единствено дуро!
— Кога ще я подхванете тая работа?
— Скоро. Денят не може да се определи така лесно. Имате ли още нещо да ми кажете? Не? Значи за днес приключихме. Сбогом, сеньор!
— Лека нощ!
Бандитът изчезна, а нотариусът закрачи бавно към замъка.
— Ха-ха-ха! — изсмя се той тихо и подигравателно. — Мислиш, че можеш да ме измамиш, стари лицемере, ала няма да ти се удаде. Аз ще те изпреваря и ще поема нещата в свои ръце!
На другата сутрин Елвира влезе в стаята на Стернау да му поднесе кафе.
— Благодаря, сеньора — отказа той. — Дайте ми чаша мляко, не бива да пия кафе.
— Не бива да пиете кафе? — изуми се тя. — Да не би да не се чувствате добре, скъпи сеньор?
— Напротив. Но има нещо друго. Предстои ми да свърша работа, която изисква напълно спокойни нерви, а Вие знаете, че кафето възбужда кръвта.
— Тогава трябва да е много важна!
— Така е. Молете Бога да успея, сеньора! Ще оперирам очите на нашия добър граф Мануел.
Елвира плесна стреснато с ръце, при което подносът за кафе се понесе към земята.
— Ще му оперирате очите! — възкликна тя. — О, Боже! Наистина ли?
— Да. Но какво сторихте с подноса?
— Нямаше как да плесна с подноса в ръце! Така ще каже и Алимпо, затуй го оставих да падне.
— Все пак можехте преди това да го оставите на масата. Между другото ще помоля Вас и управителя да се погрижите в замъка да се съблюдава най-голяма тишина. След операцията прозорците на болничната стая да бъдат незабавно затулени. Обърнете се към контесата да се разпореди за необходимото! А сега ще ви помоля за млякото си!