Той нанесе такъв страхотен удар на Алфонсо, че оня полетя из ръцете на лекаря към зида. След туй залитна обратно, но все пак бързо се съвзе и хукна по стълбите.
— Боже мой, какво беше това? — запита лекарят. — Този човек не е ли син на граф Мануел?
Едва сега младият мъж осъзна грешката, която бе допуснал. Потърка с ръка пламтящото си чело и попита:
— Сеньор, можете ли да мълчите?
— Да — отвърна Стернау просто и сърдечно.
— Вие сте истински мъж. Искате ли да бъдете мой приятел?
— С най-голямо удоволствие! Ето ръката ми!
— Изпълнете ми тогава една молба! — помоли Мариано, разтърсвайки десницата на лекаря. — Засега още не давайте гласност на онова, което чухте!
— Добре, ще мълча, но при условие че като Ваш приятел по-късно ще мога да разчитам на Вашето доверие.
— Ще можете, да, за Бога, ще можете, сеньор.
— В такъв случай нека временно оставим тази работа на мира, въпреки че изцяло обсеби мислите ми. А сега да побързам при графа, понеже очаквам Алфонсо да е отишъл, за да съсипе плодовете на моя труд.
За щастие очакванията на Стернау не се оправдаха. Алфонсо беше отърчал директно при сеньора Клариса.
— Майко — провикна се той още с влизането си, — изпрати незабавно да повикат татко! Случи се нещо нечувано.
Клариса се изправи сащисано от мястото си.
— О, добри небеса, каква непредпазливост! — ядоса се тя. — Разкрещял си се, сякаш никой не може да те чуе. Какво толкоз се е случило?
— Безчовечност, каквато няма втора, безпримерна подлост!… Камериерката ти не беше в антрето, сам ще отида да доведа татко.
Алфонсо излезе стремително, върна се след малко с нотариуса и разказа какво го бе сполетяло. Старите се изплашиха не на шега.
— Какво да правя? Кажете ми! — извика Алфонсо все още възбуден.
Нотариусът се надигна и заговори сурово:
— Мълчи, само трябва да мълчиш! Допуснал си ужасна грешка. Кой ти нареди да стреляш под прозореца на графа, а? Подхвърляш и нас, и целия ни план на опасност. Не виждам друго спасение, освен час по-скоро да тръгвам за Барселона при капитан Ландола. Току-що получих една телеграма, че не може да дойде, тъй като трябва да надзирава разтоварването на стоките. Кормчията, чието задължение всъщност е тази работа, се разболял.
— Кога ще тръгнеш? — попита Клариса.
— Най-много до половин час. Но искам послушание, Алфонсо. Чуя ли за друго подобно недомислие, измивам си ръцете от теб. Ясно ли е, момче? Сега върви!
Алфонсо не очакваше такова отношение. Така баща му още не беше разговарял с него. Напусна стаята, без да се осмели да противоречи.
Три дни по-късно Стернау и лейтенантът бяха излезли да се поразходят в ранните утринни часове из парка. През тези дни лекарят не бе напускал нито за миг графа и сега за пръв път излизаше да подиша малко свеж въздух. Пред една цветна леха срещнаха кастеланшата, която береше цветя в престилката си.
— Добро утро, сеньори! — провикна се тя още отдалеч. — Погледнете тези великолепни рози! Да, за днешния ден трябва да се откъснат най-красивите, така каза и моят Алимпо.
— С какво е свързан днешният ден? — попита Стернау.
— Как? Нима не знаете — слиса се тя, — че днес е рожденият ден на нашата обична милостива контеса?
— А-а! Наистина ли? О, но тогава трябва да й се пожелае много щастие.
— Ама разбира се! Тя отдавна е вече на крак. Милостивият господар също е буден и преди малко ме прати в градината. Иска да я дари в своята стая.
— На мен нищо не е казал! — рече лекарят.
— Навярно е искал да изненада и Вас. Подаръците пристигнаха вчера. Елате горе, сеньор, можете да ми помогнете да подредя цветята.
Пет минути по-късно Стернау се намираше при графа и се зае да помага при нареждането на богатите дарове. После сеньора Елвира отиде да доведе Розета. Стернау поиска да се оттегли, ала графът не позволи.
— Останете, докторе! — помоли. — Вашето присъствие удвоява радостта ми.
Контесата се появи. Носеше семпла бяла рокля. Протегна ръка на двамата мъже, зарадва се по детински на сюрприза и благодари на баща си със сърдечна прегръдка.
— Елвира ме уведоми, че и Вие сте се постарали да ме зарадвате. Благодаря ви — обърна се тя сега към Стернау.
Той притегли ръката, която Розета повторно подаде, към устните си и отвърна:
— Това, което сторих, е дреболия, но ако ми позволите, ще дръзна да почета този ден с един истински дар. Може ли?