— О! Къде е графът? — попита той.
— Ах, мили Боже, къде ли е татко? — извика Розета.
— Бяхте заспали?
— За жалост — призна тя, като се изчерви силно.
— И двете по едно и също време — добави Ейми.
Стернау се въздържа от упреци, просто само забеляза:
— Не може да е далеч. Беше прекалено слаб да върви!
— Нямаше ли го в предната стая?
— Не.
— Тогава е в библиотеката!
Стернау отвори вратата, но не намери изчезналия, въпреки че търси и под мебелите.
— Не проумявам как болният е напуснал леглото, пък и стаята чак — поклати глава лекарят. — Беше много слаб за каквото и да било физическо или психическо усилие. А и всички прозорци са затворени, така че е изключено евентуално падане или скачане от тях. Трябва незабавно да се претърси целият замък.
Бяха свикани и разпитани всички обитатели. Никой не го беше виждал, никой не бе забелязал следа от него. Беше претърсено и изследвано и най-малкото и най-отдалеченото кътче на замъка, ала без всякакъв успех. По време на тази неспокойна суетня само трима души останаха хладнокръвни — адвокатът, сеньора Клариса и Алфонсо. Те си казаха, че много скоро ще дойдат да подирят помощта им.
Не след дълго предположението се потвърди, тъй като Розета нахлу крайно възбудена в кабинета на брат си, при когото тъкмо в тоя момент се намираше Кортейо, и извика:
— Как можеш да седиш толкова спокойно, Алфонсо, когато татко е изчезнал?
Споменатият вдигна студено рамене.
— Принуден съм за жалост, та на мен най-брутално бе отнето правото да мисля, говоря и действам по тези въпроси.
— Тоя метод, който си избрал, едва ли ще хрумне другиму.
— Да не спорим отново! Вие правихте каквото си искате и сега ще трябва да понесете и последствията. Ако на баща ми се е случило нещастие, отговорността е ваша, аз си умивам ръцете.
— Но татко все пак трябва да е някъде!
— Значи не е в замъка? Да го търсят тогава извън него. Сеньор Кортейо, Вие сте пълномощник на клетия ми баща, заемете се и направете необходимото да бъде намерен!
Адвокатът се надигна, изпълнен с достойнство, и попита графинята:
— Как беше облечен дон Мануел, доня Розета?
— О, Божичко, нямаше почти нищо. Та нали лежеше болен и беше толкова слаб, че за ставане не можеше и да се помисли.
— Мнението на сеньор Стернау може да е такова, но аз зная, че един душевно разстроен човек, макар и с много слабо тяло, е способен на исполински дела. Ще наредя да се търси дон Мануел из цялата околност и препоръчвам да се определи възнаграждение за намирането му. По този начин ще активизираме в своя полза цялата дееспособност на хората.
— Да, направете така! — извика Розета и бързо се отдалечи.
— Е, нямах ли право? — запита Кортейо сина си. — Сега влизам в ролята си на пълномощник на графа и бих искал да видя онзи, който не гледа на мен като такъв.
Стернау скоро се бе отделил от останалите. За него, изглежда, бе недопустимо останалият без сили от кръвопускането граф да напусне кревата и стаята, камо ли пък замъка. Като по-вероятно той приемаше едно насилствено отстраняване. Ето защо излезе и обиколи замъка, търсейки следи. Въпреки всичко не откри и най-малката отправна точка и в края на краищата бе принуден да се върне, без да е постигнал успех, за да се заеме с Розета, която се намираше в трескаво възбудено състояние.
Междувременно адвокатът пое издирването в свои ръце. Пеши и конни глашатаи бързо пребродиха цялата околност, призовавайки жителите на помощ, като обещаваха възнаграждение от петстотин дурос за онзи, който посочи местопребиваването на изчезналия. Но изглежда и тази мярка нямаше да даде резултат.
Денят мина, настъпи вечер. Премина и нощта, без да е открита някаква следа, въпреки че стотина души бяха на крак с надеждата да спечелят възнаграждението. На сутринта хората се събраха в трапезарията на закуска, ала никой не докосна храната. Нещастието като че бе изгладило всяка неприязън между тях, тъй като се бяха явили всички, тези които в последно време се гледаха накриво. В този момент влезе един слуга и съобщи за някакъв циганин, който искал да покаже нещо на дамите и господата. Приеха го веднага.
Беше Гарбо. Носеше сандали на бос крак, прикрепени с ремъци чак до прасците, къс съдран панталон, също такова сако, а в ръцете си въртеше висока островърха шапка, като че това занимание му помагаше да се пребори със смущението, което, изглежда, изпитваше сред тази знатна среда.
— Кой си? — попита го адвокатът.
— О, само един беден хитано, сеньор — отвърна той. — Исках да споделя нещо с вас. Позволете да разкажа!