Челото на мера се изпоти от страх.
— Ужасно наистина! — произнесе той. — Ще разпитам Габрийон! Но, мосю, в състояние ли сте да докажете, че онзи човек действително е графът?
— Да. Когато го е обхванала лудостта, той изцяло е загубил паметта си, такова е въздействието на отровата. Съхранил е само един спомен. При него се е намирал кастеланът му Алимпо — и това е запомнил. Смята себе си за онзи слуга и единствените думи, които постоянно повтаря, са: «Аз съм верният Алимпо!» Ще признаете, че едва ли би могъл да съществува друг безумец, който да има мономанията да повтаря същите думи. Следователно те са сигурен отличителен знак.
— Така е. Но все пак трябва преди всичко официално да се потвърди, че нещастният граф си е служил с тези думи.
— Потвърждението ще направя аз. Погледнете този документ! От него се вижда, че домашният лекар на графа в Родриганда съм бил аз.
Кметът прегледа представеното от Стернау удостоверение. Сетне се изправи, закрачи възбудено из стаята известно време, след което спря пред него.
— Мосю, поставям се на Ваше разположение, но се надявам, че ще третирате тая работа по начин, който няма да ми навреди за проявената малка разсеяност.
— Ще се постарая да изпълня желанието ви. Най-добре да се отправим незабавно към фара със съответната помощ. Останалото ще се уреди.
— Добре! Ще последвам съвета ви.
Половин час по-късно мерът се спускаше по пътя за морския бряг, придружен от Стернау, Миндрело и трима полицаи. Когато наближиха кулата, Стернау предложи:
— Нека се разделим, за да не правим сензации. Под формата на безгрижна разходка ще се приближим до кулата, а останалото ще дойде от само себе си.
Предложението беше прието и те се разделиха. Миндрело и Стернау тръгнаха към кулата начело с един от полицаите. Вратата беше заключена, ала Миндрело забеляза един шнур за звънец. Дръпна го и след известно време вратата се отвори. Пазачът надникна и като позна испанеца, викна ядосано:
— Пак ли ти? Това е вече прекалено! Пръждосвай се по дявола!
Той поиска да затръшне вратата, но Миндрело я задържа.
— Отвори! — каза. — Искам да се кача на фара!
— Нали наскоро вече ти казах, че е забранено. Глух ли си?
Габрийон поиска със сила да дръпне вратата, но в този момент изникна полицаят. Досега той се бе държал вън от полезрението на пазача.
— Какви ги дрънкаш, Габрийон! — обади се той. — Кой ти е дал заповед да пропъждаш посетителите?
При вида на служителя пазачът бързо се отдръпна.
— Нима трябва да оставя всеки допилял се отнякъде да ми досажда и пречи? — попита той.
— Този мосю прилича ли на някой «допилял се отнякъде», грубиян такъв? — извика полицаят. — По нареждане на мосю мера те уведомявам, че посещенията на фара не са забранени. Има ли друг подобен случай, ще бъдеш уволнен! Ясно? Този мосю ще ни каже, ако му дадеш повод за повторно оплакване. Съобразявай се!
С тия думи полицаят слезе с достойнство по стълбите. Миндрело и Стернау влязоха в приземния етаж на фара. Пазачът не ги поздрави и с една сричка и побърза да се изкачи на горния етаж, без привидно да се интересува от тях. Двамата мъже бавно го последваха. На втория етаж видяха старата домакиня на пазача да седи на едно трикрако столче, вперила в тях поглед на зъл крокодил. Те не я удостоиха с внимание и се изкачиха още по-нагоре. Третото отделение на кулата беше преградено на две малки помещения. Едното беше заключено, но отвътре ясно се чуха плачливите думи:
— Аз съм верният Алимпо!
Сега на двамата мъже стана ясно, че Габрийон се бе изкачил толкова бързо, за да предотврати достъпа им в него. Той стоеше в другата стая и наблюдаваше начумерено дали ще вземат под внимание чутите слова.
— Защо си заключил болния? — попита Стернау.
— Това изобщо не те засяга! — отвърна грубо французинът.
— Да не би съвестта ти спрямо пациента да не е много чиста, а?
— Мосю! — кипна Габрийон. — Какво си се угрижил за семейството ми? Бях принуден да ви пусна, но ако ще ме обиждаш, ще те изритам надолу по стълбите.
— Ти? Мен? — запита Стернау пренебрежително. — Ако не ме отвращаваше толкова, вече да се търкаляш някъде долу.
Сетне извади носната си кърпа и я размаха през прозореца.
— Какъв е този знак? — попита подозрително Габрийон.
Внушителната фигура на Стернау, изглежда, му бе вдъхнала респект.
Лекарят не отговори, а се заслуша към стълбите. Не след дълго се чуха бързи стъпки. Появи се мерът.