— Преди отпътуването не отиде ли до замъка?
— Не, нямаше много време, тъй като корабът бе готов да вдигне платна. Бях повикана от замъка едва в утрото на заминаването и се настаних с граф Мануел, графинята и Алфонсо в едно купе, което ни откара до Барселона. Там заварихме сеньор Педро Арбелец, сегашния ви хасиендеро, а по онова време беше все още ваш инспектор. Бях поверена на него заедно с детето.
— Дон Мануел и графинята придружиха ли ви до кораба?
— Не. Привечер те си заминаха, тъй като сбогуването разстрои твърде много милостивата сеньора. След това вече не съм се отделяла от детето. Но на сутринта ми се стори, като че малкият има друго лице.
— Ах! И по-нататък нищо?
— О, има и друго, но е дреболия. Бедният човек любопитства за вещите на богатия. Когато разсъблякох детето да спи, много добре забелязах какви дрехи носи. Можете да си представите какво изпитах на другата сутрин, като видях на ризката съвсем друг номер от този, който бях запомнила вечерта.
Дон Фернандо наостри слух.
— Да не би само да ти се е сторило? — попита той напрегнато. — Или си сигурна?
— Не съвсем. Вярно, че не бях погледнала специално номера, но при все това мога да твърдя, че беше друг.
— Това наистина е много важно. Вратата заключена ли беше?
— Не.
— Коя беше страноприемницата? Името отново ми щукна из ума.
— «Ел Омбре гранде» в Барселона.
— Не знаеш ли кой друг е нощувал там същата вечер?
— На сутринта се осведомих, но съвсем непреднамерено и не защото бях заподозряла подмяна на детето. Но това, което узнах по-късно, ми се видя странно. Недалеч от нас отседнал мъж, при когото сетне дошли други двама. Никой не ги познавал и напуснали страноприемницата още в ранни зори. Единият от тях носел вързоп под мишница.
— Кой е видял всичко това?
— Една прислужница, която страдала от зъбобол и не могла да заспи.
— Следователно съществува възможност детето да е било подменено заедно с бельото, най-малкото с ризата. Не можеш ли да кажеш нещо по този въпрос?
— Нищо конкретно, но някои дребни неща, на които човек отначало не е обърнал внимание, по-късно му се виждат необичайни.
— Говори, без да се смущаваш! При такива случаи дреболиите често са от голямо значение.
— Тъй, малкото момче никога не говореше за родителите си, а тъкмо заради раздялата би трябвало да плаче за тях.
— Така!
— Да, сякаш изобщо не беше живяло при родителите си и когато споменавах за граф Мануел и графинята, рядко казваше папа и мама, а най-вече татко и майка. Много не обичаше да говори за родината, като че тази тема бе забранена за него. Освен това явно не бе слушало много често името Алфонсо, сякаш са се обръщали с друго име към него.
— Боже мой, и ти ми казваш всичко едва сега?
— Ох, в началото въобще не ми направи впечатление. Бях просто, глуповато девойче и не хранех никакви подозрения. Във Вашия дом малко поумнях и едва когато по-късно забелязах удивителната прилика, за която говорихме, се появиха подозренията. Започнах да се замислям, но твърде късно.
— Може би все още не е толкова късно. Пътищата Господни често са странни и неведоми.
— Освен това ме впечатли, че по време на пътуването момчето питаше повече за сеньор Пабло Кортейо, отколкото за Вас, и най-сетне тук забелязах, че когато двамата смятат, че са сами, се обръщат един към друг на ти.
— Така ли? — запита графът несдържано.
— Да. Веднъж дори чух дон Алфонсо да нарича секретаря чичо. Беше в градината и двамата нямаха представа, че ги наблюдавам.
— По-нататък!
— Това е всичко, дон Фернандо. Не зная нищо повече.
— Ох, и това е достатъчно. Сега съм убеден, че е замислено някакво злодеяние, но горко им!
— А аз да си мълча по това, което току-що говорихме, нали, милостиви господарю?
— Разбира се! Те не бива да разберат, че ги подозираме, в противен случай нишката, водеща към тайната, ще се скъса. Но ако предположенията ни са верни, къде ще е истинският Алфонсо?
— Онези трима мъже са го отнесли.
— И са го умъртвили?
— Por amor de dios — Боже опази!
— Ще узная каквото ме интересува! — закани се графът. — Значи затова този Алфонсо е от такъв сорт и това ще е причината да не изпитвам никакво роднинско чувство към него. Но пред света той е мой племенник и днес отново съм принуден да го защитавам. Върви, добра ми Мария, и кажи на кочияша да впрегне конете! Ако ми потрябваш пак по този въпрос, ще те повикам.