— Да сме благодарни? — присмя се Хосефа. — Къде ти е умът? Та нали работиш за него? Все пак нямам нищо против, тъй като и аз намирам, че е по-правилно да остане жив. Не падне ли на дуела, ще трябва да предизвикаме мнима смърт. Но кой ще ни даде подходяща отрова?
— Познавам един, комуто са известни всички отрови и развива с тях тайна и доходна търговия. Стар индианец, живее в Санта Анита. Казва се Базилио. Ще поговоря с него.
— Но едва след като се реши дуелът! Как стоят нещата с Алфонсо?
— Уведомих го за необходимото чрез пратеник още преди три седмици. Днес графът също заповяда да се изпратят двама души при него и те ще го срещнат по пътя. Така че той ще се върне, и то до няколко дни.
— Слава Богу, отново ще е при мен!
Очите й радостно запламтяха. Виждаше се, че момичето действително обича Алфонсо, ала в душата й се таеше вулкан от страсти. Горко му, ако отблъсне тази любов!
На другата сутрин слънцето още не бе докоснало с целувка росата, а граф Фернандо и секундантът Викомте вече бяха напуснали град Мексико и яздеха към езерото Тескоко. Двамата сеньори носеха мексиканското национално облекло: голямо, украсено със златни шнурове сомбреро, чиято широка периферия засенчваше целите рамене; тъмна жилетка с множество малки сребърни копчета; богато извезани със злато и сребро предпазители за крака, които стигат до коленете и са притегнати към тялото с кожен пояс над обикновените панталони.
Седлата бяха гарнирани със злато и сребро, като високият преден връх и облегалото бяха обковани със сребро. Мундщукът и амуницията също бяха украсени. Поводът представляваше пъстър копринен шнур, шпорите сребърни, с големи колелца. Зад лъка на седлото бе прикрепено цветно серапе. От двете страни на коня се спускаше ниско долу мека кожа с козината, служеща за защита на пистолетите. От седлото висеше и ласо.
Двамата кабалероси не разговаряха помежду си. Каквото имаше за уговаряне, беше уредено. Викомте навярно подозираше какво става в душата на графа и не му досаждаше с празни приказки.
Когато стигнаха на уреченото място, противникът вече беше там. Бе довел със себе си лекар и един неутрален свидетел. Двамата противници отхвърлиха всякакъв опит за помирение и застанаха с голи шпаги един срещу друг. Знакът бе даден и двубоят започна.
Ако граф Ембарес е смятал, че ще се справи набързо с Родриганда, много се лъжеше. Дон Фернандо беше изкусен фехтовчик. Удаде му се в първия ход да рани противника, но с това само го направи по-сърцат, та във втория ход да употреби цялото си умение и сила и да постигне отплата. Беше по-трениран от Родриганда, провървя му в един флинт и шпагата му прониза дон Фернандо в гърдите.
— Улучен съм! — извика той и се свлече на земята. Лекарят тутакси се озова при него и като прегледа раната, увери, че макар да не е опасна за живота, е значителна и достатъчна за прекратяване на двубоя. Граф Ембарес заяви, че е удовлетворен и препусна. Дон Фернандо бе грижливо превързан и настанен в купето на неутралния свидетел, което потегли към дома му.
Когато стигнаха там, Кортейо и дъщеря му се засуетиха, но по даден от графа знак лекарят ги отстрани. Графът пожела да види само старата Мария. Тя се появи и й бяха поверени грижите по него. След като лекарят даде необходимите указания и си замина, тя каза:
— Донесох завещанието, милостиви господарю.
— Не беше необходимо — усмихна се той. — Ето ти ключа! Заключи го! Там във второто чекмедже на писалището!
Мария го извърши с грижовност и старание, зарадвана от доверието, с което се ползваше.
В жилището на секретаря нещата бяха съвсем различни. Баща и дъщеря се раздираха от озлобление.
— Какво сме му сторили? — гневеше се Хосефа.
— Нищо, съвсем нищо! — отговори бащата. — Тази стара дойка се е умилквала, без да предполагам.
— А този граф Ембарес, за когото казват, че е добър фехтовчик, всъщност е само един дървеняк. Не можа ли да насочи удара си малко по-долу?
— Още сега тръгвам за Санта Анита.
— Да, тръгвай! Всеки час за нас е изгубен.
— В действителност ми се щеше да изчакам завръщането на Алфонсо.
— Отровата все пак можеш да поръчаш!
— Правилно. Тогава да потеглям!
Пабло Кортейо нареди да оседлаят коня му и препусна надолу по дългата «Пасео де Букарели», после още по-нататък, докато стигна до «Пасео де ла Вига», по която се отива до двете селца Санта Анита и Икстакалто, населени изключително с индианци.
С плоскодънни лодки червенокожи превозват по канал Чалко до града плодове, цветя, царевица, сено. Жени в яркочервени поли, дечурлига и кучета делят място с пищния товар. Вързана на два пръта покривка ги предпазва от палещите лъчи на слънцето.