— В противен случай ще дойда да си взема парите, а вас ще доложа като отровител. Знаете, че това се наказва със смърт!
Докторът по отровите се усмихна с превъзходство:
— Кой е виновникът, сеньор? Онзи, който приготвя отровата, или онзи, който я дава на хората? Според мен вторият е по-виновен. Дайте парите и си вървете!
Кортейо наброи сто песос на Базилио. После прибра грижливо отровата и вече се канеше да си тръгва, когато го споходи нова мисъл.
— Чакай! Мнимият мъртвец получава ли петна на разложение?
— Не!
— Но в моя случай трябва да са налице!
— Хм, това е лошо! — отвърна Базилио с лукава усмивка.
— Не е ли най-добре човекът действително да умре? Тогава със сигурност ще има такива петна.
— Не, не бива да умира. Но могат ли петната да се предизвикат изкуствено?
— Хм! Това ще струва още петдесет песос!
— Базилио, вие сте шегобиец. Сума пари изстисквате от мен. Давам ви двадесет песос.
— Петдесет или си вървете! Друго положение няма! — Базилио даде вид, че си тръгва.
— Стой, давам тридесет! — мигновено реши Кортейо.
— Почакайте тогава! Ще донеса каквото трябва.
Индианецът тръгна и след десет минути се върна с малко шишенце, в което имаше някаква жълта течност.
— Нали знаете местата, където покойниците получават петна на разложение? Натопете едно парцалче в тази течност и намажете местата! Колкото по-обилно, толкова по-тъмни ще станат.
— Дайте я! Ето парите.
Кортейо подаде тридесетте песос, които индианецът прибра в джоба си с нескрита радост. След това напусна колибата и побърза да се отдалечи. Всеки, излязъл от жилището на Базилио, незабавно попадаше под подозрението, че е сключил някаква зловеща сделка.
Седма глава
Едно мерзко дело
Когато Кортейо яздеше обратно по «Пасео де ла Вига», насреща му се зададе един ездач, който, изглежда, не бе свикнал да седи на кон. Носеше леко лятно облекло, а на главата си огромно сомбреро. Кортейо спря изненадано коня си. Познаваше човека, ала не го очакваше тук — беше капитан Хенрико Ландола.
Здраво стиснатите устни с презрително отпуснат ъгъл, остро извитият нос, пронизващият поглед на сивите очи даваха да се разбере, че той няма работа с хора от средна ръка.
Капитан Ландола не беше обикновен моряк — това знаеха всички, които го познаваха. Те единодушно заявяваха, че въпреки испанското си име, той е истински янки, който и от дявола не се страхува и ако трябва, ще влезе под пълни платна в пъкъла и ще излезе, без да е изгубил рея или стонга. Познаваше всички морета и пристанища и минаваше за човек, за когото всеки товар е добър, стига само да носи пари. Да, дори се шушукаше, че не отказва и пратка негри, независимо че робството, макар и само на хартия, е премахнато от Великите сили, и много не го е грижа за кръстосвачите.
— Възможно ли е! Нима това сте Вие, сеньор Хенрико Ландола? — запита Кортейо.
— Да, аз съм — отвърна морякът.
— А какво правите тук, на «Пасео»?
— Тръгнах да ви пресрещна.
— Мен? — удиви се Кортейо.
— Да. Не знаехте ли, че съм акостирал във Веракрус? Не получихте ли писмо от Вашия брат?
— Получих.
— Е, тогава всичко е наред. Минах през тази проклета, пълна с разбойници и треска страна, за да уговоря с Вас устно сделката. Потърсих ви у дома, но открих само дъщеря ви, която ми каза, че сигурно ще мога да ви срещна на «Пасео». Така и стана.
— Колко непредпазливо! Не бива да ви виждат. Вярно, че тук никой не ви познава, но дяволът често си няма работа. Когато двама души искат да сключат сделка като нашата, никой не бива да ги мярка заедно.
— Съгласен съм!
— Сега се поразходете с коня където намерите за добре и елате тази вечер към десет часа пеша насам.
— Добре, ще бъда тук.
Ландола продължи, а секретарят подкара в тръс към къщи. Когато пристигна, дъщеря му го посрещна напрегнато:
— Видя ли Базилио, получи ли средството?
— Разбира се. Но е дяволски скъпо!
— Разказвай!
Секретарят информира Хосефа за посещението си при доктора, след което я упрекна:
— А ти как можа да допуснеш такъв гаф, като изпрати капитана да ме пресрещне!
— Гафът щеше да е по-голям, ако го бях оставила да те чака вкъщи.
— Той това ли искаше? Непредпазлив човек! Спомена ли нещо за сделката ни?
— Не, нито дума.
— И ти също не?
Малко смутена, Хосефа отвърна:
— Направих опит, но той не прояви интерес.
— Така си и мислех. Мъж като Ландола не би разговарял за такива неща с жени. Каза ли му къде съм?