— Тогава първото, което ще направиш, е да отвориш това чекмедже веднага щом подейства прахът.
— Ще сторя всичко възможно. А сега лека нощ!
Кортейо отиде да си легне. Дъщеря му също се отправи към спалнята си, ала както бе казала, не можа да намери сън. Лежеше с отворени очи и мечтаеше за бъдещото владичество и бляскавия живот. А че този живот ще бъде купен с цената на тежко престъпление, това изобщо не я смущаваше.
Така минаваха час след час и Кортейо бе потънал в дълбок сън, когато на вратата му припряно се потропа. Той се събуди и попита кой е.
— Слугата Арнолдо — прозвуча отговорът. — Ох, моля ви, сеньор, отворете! С дон Фернандо трябва да се е случило нещо лошо!
— Веднага.
Кортейо рязко скочи от леглото, навлече домашния халат и бързо запали една свещ. После отвори вратата и слугата влезе.
— Какво е станало с графа? — запита секретарят.
— Не зная. Днес трябваше аз да будувам. Бях седнал на един стол и за малко съм задрямал, когато чух някакъв вик. Отидох до болничната стая, беше заключена отвътре. На въпроса ми какво се е случило не последва отговор. Старата Мария плачеше и се вайкаше жалостиво, но не отваряше. Тогава дотичах да ви уведомя, сеньор.
— Много добре си сторил. Веднага ще разберем как стоят нещата.
Кортейо тръгна след слугата до вестибюла, откъдето се чуваше дойката да плаче. Почукаха, но не получиха отговор.
— Отвори! — извика Кортейо заповеднически и ритна вратата.
Замаяната старица се осъзна. Приближи се и отвори.
— Какво е станало? — запита секретарят.
— Ох, скъпият, добрият, милостивият господар! — проплака тя. — Той е мъртъв… мъртъв!
Кортейо пристъпи към постелята на графа и го погледна. Дон Фернандо лежеше бледен, с изпито лице като труп.
— Кога се случи? — запита той дойката.
— Не зная — отвърна тя.
— Трябва да знаеш, нали бдиш при него!
— Бях задрямала и когато се пробудих, дон Фернандо беше мъртъв. Не зная колко време след това съм го оплаквала.
— Нещастнице, сигурно ти си виновна за неговата смърт! — нападна я той. — Защо не си отворила, когато Арнолдо е поискал да влезе? Вероятно все още е могло да бъде спасен.
— Не, той вече беше мъртъв — оправда се старицата. Още с влизането си Кортейо бе плъзнал поглед към писалището и бе забелязал, че ключът е в ключалката.
— Идете да разбудите хората и доведете лекар! Бързо, бързо! — заповяда той.
Слугата тутакси тръгна да изпълнява заповедта, а и дойката напусна стаята, кършейки ръце. Кортейо се отправи стремително към писалището, отвори чекмеджето, намери плика и като го прибра в джоба си, отново заключи. После пое с ускорен ход след двамата.
Всичко се бе случило толкова бързо, че дойката едва бе стигнала първата врата. Кортейо я улови за ръката и каза:
— Спри, Мария! Нали дон Фернандо ти имаше доверие?
— Ох, повече от на всеки друг — отвърна тя, хлипайки.
— Добре, остани и сега при него, докато дойдат от съда. Ще вардиш да не се изгуби нещо! Върни се, аз самият ще събудя хората.
Предложението допадна на старицата. Тя се върна в стаята и поднови оплакването.
При вика на Кортейо се разбудиха всички обитатели на палата и се стекоха при господаря си да се убедят в неочакваната му смърт. Надигнаха се силни вопли и вайкания, които престанаха едва когато се появи лекарят.
Поразен от неочакваното събитие, той най-напред изгони ридаещите жени и слуги. Разреши да останат само Кортейо, камериера и дойката.
След това прегледа трупа и поклати глава:
— Тетанус. Още е топъл. Ще трябва да изчакаме.
Кортейо се опасяваше, че има намерение да му пусне кръв, но не бе така. Лекарят само заяви, че иска да остане край трупа до сутринта и секретарят и слугата се оттеглиха. При доктора остана единствено дойката Мария.
В стаята си Кортейо завари очакващата го Хосефа. И тя като останалите бе изтичала при трупа леко наметната, ала сега беше облечена.
— В теб ли е писмото? — гласеше първият й въпрос.
— Да, открих го в средното чекмедже. Няма никакъв адрес. Да го прочетем!
Кортейо разчупи печатите, извади листа от плика и се зачете. Пребледня.
— Какво има? — попита Хосефа угрижено.
— Ето, чети сама! — отвърна той, когато привърши. Дъщерята го послуша и също промени цвета си. Когато стигна до края, хвърли листа на пода.
— Само като си помислиш! — извика тя. — Лишен от наследство!
— Нямаше да получи и един хелер!
— А на тази Мария е оставил истинско богатство — гневеше се момичето.
— А ние щяхме да се забъркаме в следствие. Щяха да проверят дали Алфонсо наистина е граф Родриганда.